Денят след националния празник е особено време: еуфорията отшумява, страстите стихват и лека полека си връщаме трезвостта. Най-доброто време за размисъл.
Докато следях честванията – доста партизирани с оглед на изборите – или поредните прения за „освобождението“ или „подарената свобода“, си мислех за един извечен проблем, който продължава да се възпроизвежда година след година. Не знам защо продължаваме да се въртим в този омагьосан кръг. Омагьосани сякаш от датата 3 март, която, разбира се, навява спомена за исторически зависимости, затова и мнозина биха предпочели националния празник да е в деня на Съединението или Независимостта.
Ала дали само датата е тази, която придава съдържанието на един национален празник? Или обратното – гражданите са тези, които би трябвало да направят празника национален? Ако наистина знаем кои сме, откъде сме тръгнали, какво сме постигнали или не сме постигнали и какво бъдеще искаме да имаме тук заедно, на тази земя.
В този смисъл българският национален празник е избор, който логично предшества едни политически избори.
Властимащите в случая не са единствения ни проблем. От вчера мнозина се забавляват със спонтанната реплика на проф. Иван Илчев, неволно излъчена в ефира на БНТ, който просто констатира: „Боже Господи, какви нищожества ни управляват!“. Караянчева срещу Радев. Пустословието срещу трафаретите. Отдавна съм убеден, че най-смисленият български празник ще е денят без казионни речи, в който политиците смирено мълчат. Без да се пъчат от зори. БНР постъпи най-разумно, като не излъчи от Шипка нито първия, нито втория „връх на държавността“. Минута покой и време за размисъл върху миналото и настоящето.
***
Да, 3 март 1878 г. е денят на един прелиминарен военен договор между две империи – Руската и Османската. В турската история той е датата на един военен провал. В руската – датата на един временен военен успех, последван от крупен политически провал на мечтата за Проливите, за плацдарм на Балканите и за достъп до „топли морета“.
А за българите? С всичките му неясноти и последващи разочарования, това е едно ново начало. Защото между руско-турската война и мира е и българската свобода, която няма как да е „подарък“. Свободата не е еднократен дар, тя е политическо постижение. И ако я нямаше Търновската конституция, ако ги нямаше „първостроителите“ на нова България, днес щяхме да бъдем съвършено различна страна, със съдба, сходна с тази на бившите съветски републики.
Въпрос на политически суверенитет, който нова България е съумяла да отстои.
Настоявам на разликата между „освобождение“ и „свобода“, защото тя е в основата на целия духовен проект на българското Възраждане. И към нея би трябвало да се връщаме на всеки 3 март. Защото не всички са я разбирали и тогава. Хвала на проумелите го, чиито портрети заслужено красят класните стаи.
Тъкмо тази свобода е подпечатана като политически проект с Учредителното събрание. Нещо, което срамно пренебрегваме във време на конституционна инфлация.
И не на последно място: 3 март 1878 г. е важна изходна точка за исторически размисъл и сравнение. „Освободените“ постигат за няколко десетилетия много повече от самите „освободители“ – в политически, а и в икономически план – като масов жизнен стандарт и развитие на демократичните институции. Още при управлението на Стамболов княжество България приема вълна от политически емигранти от Руската империя, които търсят свобода именно тук – толстоисти, анархисти, казаци, известни интелектуалци – като прочутия историк проф. Павел Милюков или известния лекар и публицист Даниил Пасманик, сътрудник на кръга „Мисъл“.
И за да не съм голословен, ще завърша размислите си с някои примери от спомените на генерал Пьотър Паренсов (1843–1914) – участник в руско-турската война и пръв военен министър на Княжество България (1879–1880). На негово име днес има кръстени улици. Не знам защо обаче неговата книга „Из миналото“ не е преиздадена до ден днешен – има само едно почти недостъпно българско издание от 1909 г., отпечатано в София.
А тази книга е важна, тя казва много не само за историята на нова България, а и дава отговор на споровете по българо-руските отношения.
От нея научаваме неща, които липсват другаде.
Първото е, че е било замислено страната ни да послужи като плацдарм на нови бойни действия – и то веднага след Санстефанското примирие. Генерал Паренсов е оставен в България със специална мисия, във време в което отношенията между Русия и Австро-Унгария пределно се изострят, тъй като Виена денонсира – след несполуките при Плевен – предишните си договорки с Петербург. И то дотолкова, пише той, че било взето решение отрядът на руската армия зад Дунава да се преобразува в Южна армия, която да действа срещу Австро-Унгария през Трансилвания, докато останалите руски части атакуват от изток. За командващ на Южната армия е определен генерал-адютант Гурко.
За целта генерал Паренсов е пренасочен в Силистра. На 8 юни 1878 г. той е назначен за началник щаб на ударния руски отряд.
Руско-австрийската война не избухва единствено защото руското главно командване констатира, че не разполага с ресурс за подобна „военна авантюра“. Боеприпасите са на привършване, армията е изтощена, а хазната – празна, затова със скърцане на зъби се минава към дипломатически демарши. А Австро-Унгария вече знае, че ще „има“ Босна и Херцеговина и търси още влияние на Балканите.
Как една подобна война би повлияла на бъдеща България е отделна тема на размисъл. Било е възможно територията на България да се превърне в траен руски „тил“, което да накърни независимостта ни. А пък при руски неуспех – да се денонсира и така бленуваното „освобождение“.
Второто обстоятелство, което впечатлява в мемоарите на Паренсов, е, че царска Русия не изчиства напълно отношенията си с Османската империя, която нееднократно поставя въпроса за съдбата и правата на турските изселници от бившите територии – въпрос, ключов за младата българска държава.
Войната отдавна е свършила, а се оказва, че Варна е все още под турски контрол. Дошлият от Шумен Фазлъ паша, привърженик на старотурците, се е затворил там с гарнизона си и не иска да пусне никого в крепостта. Минават месеци, а Варна си остава турски анклав. Руската окупационна армия в България обаче нехае и дълго време не си мърда пръста. А това, нека повторим, е в периода на окупационното управление, гарантирано от Великите сили. Чак през юли 1878 г. руското главно командване изпраща генерал Столипин да преговаря и приеме управлението на Варна. Фазлъ паша, един упорит старец, не се съгласява.
С него се преговаря само утринно време, както свидетелства Паренсов, а през останалото време той е недостъпен (включително и под влияние на ракията).
Накрая, на 22 юли, пуска руска рота с малка българска дружина, както и местното православно духовенство, което влиза в бастионите на крепостта и отслужва молебен за здравето на руската императрица Мария Александровна, която този ден има празник. В Петербург се изпраща телеграма, в която генерал Столипин с „поклон поднася Варна“, а реалността е съвсем различна.
Паренсов и генерал Вановски са на място, но никой не ги пуска във Варна. Дори ги държат под нещо като почетна стража или арест. „Не помня колко време проживяхме като de jure владетели на Варна, но de facto арестанти“, разказва Паренсов. Във всички случаи поне до есента на 1878 г.
Разказвам този епизод не само като куриоз, а защото той е част от един огромен проблем, пред който скоро ще се изправи новата държава – разбойничеството в Източна България.
Руското окупационно управление не прави нищо, за да разоръжи турските паравоенни формирования (башибозука) в Делиормана (Лудогорието). Нито провежда съответните дипломатически преговори с Цариград, за да е ясно какво ще стане след края на войната. Османска Турция намалява значително армията си, тъй като няма ресурса да я изхранва. Така огромен брой низами и редифи (около 10 000 души), се връщат (често с оръжията си) в територията между Разград, Шумен и Варна. „Появиха се организирани шайки, признава Паренсов, които започнаха да нападат български села с неудържим фанатизъм. Справедливостта обаче ни налага да признаем, че в тия грабежи и насилия немалка роля изигра отмъщението над българите, които не бяха ангели, и също, от своя страна, отмъщаваха на турците за старото, като се ползваха от присъствието на руските войски“.
Всичко туй генерал Пьотър Паренсов определя като нещо „естествено“. Ала то минира отвътре бъдещата държава и е в основата на сериозни етнически разделения.
„Разбойничеството, грабежите, пожарите и убийствата станаха нещо обикновено. Трябваше да се вземат енергични мерки за потушение на въстанието; нужда от войска се почувства; сега се видяха всички недъзи на подготвяната милиционно-териториална система“.
Ето нещо, с което ще трябва да се справят впоследствие първите правителства на младото българско княжество. И тази „мина със закъснител“ е заложена още от руското управление.
А какви са приоритетите на окупационното управление в България до 1879 г.?
Паренсов пише, че на първо място това е вълната на бежанците християни към нова България, което е наистина сериозен проблем. През декември 1878 г. те достигат 50 000 души. 20 000 от тях идват от Македония. Разместват ги в Самоков, Кюстендил, Дупница. Отпускат им се 36 000 лв. (от първите събрани данъци).
Въвеждат се строги санитарно-епидемиологични мерки. 20 000 коня от руската армия са бракувани и разпределени между това население, нуждаещо се от добитък за пролетната земеделска работа.
Нахвърля се и първият план на българското правосъдие по руски образец – селски съдилища, административни (губернски) съдилища и гражданско (углавно) съдопроизводство.
Най-трудно е при данъчната система. Няма как да се въведат руските данъци, с които българското население не е свикнало, нито има статистически данни, по които да се изравнят „недоборите“. Отменя се десетъкът в натура и той се замества с паричен данък.
И забележете: „Спестовността на разходите беше една от първите грижи на финансовата политика на окупационното правителство. Благодарение на туй в края на 1878 г. можаха да се отделят от българските доходи около 1 млн. рубли и да се върнат на руското държавно съкровище авансираните в началото на войната суми, при все че, вследствие на войната, данъчните постъпления не бяха благоприятни“.
Което не пречи на „империята освободителка“ да изчисти „от раз“ сторените от нея разходи.
Впоследствие Паренсов, който остава като военен министър и при първото българско правителство на Тодор Бурмов, е доста засегнат от една официална позиция на същото това правителство, публикувана в „Държавен вестник“ през 1879 г.
Тя вдига силен шум в руските дипломатически среди и от Петербург искат обяснения по въпроса, особено за констатации като „предстои да се създаде всичко наново…“
Цитирам текста по свидетелството на Паренсов: „Народът, избавен от тежкото иго, но все още уморен от завършеното преходно положение, очаква с нетърпение, щото освободителите му от хаоса…“ Понятно при човешката слабост желание да обърнат внимание на тежестта на бремето, което им се пада, министрите поохапаха своите предшественици руски деятели: Административното устройство при огромните разходи далеко не отговаря на местните нужди и средства; полицейската част никак не е достатъчна; няма, както трябва, поща, а съобщенията са едни от най-мъчните; съдебната организация куца във всяко отношение и се нуждае от коренно преобразование; за народното образование се изискват необикновени трудове; по финансите са необходими големи и коренни реформи…
В няколко реда тук е казано всичко и проличават много неща – най-вече за разликата в представите на българите и русите как изглежда държавното управление.
Паренсов не го отрича в спомените си. Наистина окупационното управление не е устроило поща, защото имало руска военна поща. Е, вярно, не била за българите. Забатачването на правосъдието било голямо, но българите трудно го възприемали. Същото било и с руските порядки в полицията и армията, които трудно пасвали на местните жители.
Да не говорим за „огромните разходи, употребени за това“…
Последното кара генерал Паренсов открито да негодува. И той пише:
Българите не са никак взискателни към своите потребности, всички слоеве от населението се отличават с патриархалния си характер; те са трезвени, пестеливи и дори скъперници; нашите огромни заплати по военното ведомство им се виждаха, естествено, като нещо чудовищно; освен това стремлението на имперския комисар да се действа бързо, изискваше колосални разходи.
След което допълва: Тук руското дипломатическо ведомство наистина се обиди. Струва ми се, че тогава за първи път се каза думата „неблагодарност“ – дума, тъй много и тъй често употребявана отсетне, към която пак ще се върна, защото никога не съм я считал за справедлива, нито сега я считам за такава.
Прочитът на тези редове ясно показва къде е коренът на българо-руските несъгласия.
И в каква посока „строителите на съвременна България“ са обърнали кормилото на държавното управление.
На самия генерал Паренсов българите бързо обясняват, че руските военни порядки, особено с телесните наказания, са напълно неприемливи за българската войска.
И той възприема това. За разлика от друг един руски генерал – Леонид Соболев – впоследствие министър-председател и вътрешен министър при Режима на пълномощията (1882–1883), който докрай е убеден, че няма и не може да има никаква разлика между Княжество България и ханството Бухара, където е служил, като държи да прилага едни и същи управленски методи. Накра княз Батемберг е принуден да го уволни, поради което изпада в руска немилост и бива детрониран.
Ето защо ми се струва, че мемоарите на генерал Паренсов са много добро четиво около 3 март. Включително заради тяхното мото, което може да се чете като притча:
Едно високопоставено в руската армия лице попитало русенския митрополит Григорий, който бе дошъл в 1878 г. в Сан Стефано: „Кажете, Ваше Високопреосвещенство, нима и българите ще се покажат тъй неблагодарни към нас, както се показаха румъните и сърбите?
Митрополитът отговорил: „Българите ще бъдат такива към вас, каквито ги направите вий!“.