Преиздадоха „Следеният човек“, вече е в книжарниците

Томове са изписани за разумния човек (Homo sapiens), работещия човек (Homo faber), играещия човек (Homo ludens)… На тайните служби в тоталитарните държави дължим още една разновидност – тази на следения човек. Не съм сигурна как точно би звучало на латински.

Книгата на Веселин Бранев „Следеният човек“ е определена от автора си като „спомени, предизвикани от документи“.

Документите са от неговото лично досие, до което той получава достъп през 1998. То е трупано папка по папка в мрачните учреждения на българската Държавна сигурност от 1958 година, когато Бранев бяга в Западен Берлин, а малко по-късно е отвлечен и върнат обратно в килиите на затвора в София. Всъщност документите са трупани от по-рано – от 1948, когато 16-годишният ученик е принуден да сътрудничи на ДС, вербувала за мръсните си цели дори непълнолетни.

„…Като ученик в гимназията в 1949 г. Веселин Бранев е бил вербуван за сътрудник на ДС и е бил ползван по линията на учащата се младеж… В активни разработки не е участвал и реализация няма“.

Спомените на автора ни връщат към тази вербовка, когато 16-годишното момче по-скоро инстинктивно, е разбрало, че се прави опит да бъде въвлечено в едно престъпление.

„Това е мигът, който ме беляза за цял живот: изведнъж разбрах как човешкото лекомислие – в случая моето – може пагубно да се намеси в съдбата на другия.

Тримата ме гледаха напрегнато.

Мигновено си дадох сметка, че моят утвърдителен отговор щеше да се превърне в труднопоносимо чувство за вина. И че крехкият човек вътре в мен желае да остане в собствените си очи неопозорен.“

От тази мъчителна и унизителна ситуация младият Веселин Бранев е успял да се измъкне, но мнозина не са имали този късмет. Една от най-големите перверзии на комунистическия режим е, че си позволява да посяга и на крехката душевност на непълнолетни младежи, още деца, че цинизмът на кадесарите стига дотам да се опитват да вербуват дори репресираните от режима и техните близки, че не се свенят да превръщат и роднините на жертвите си в свои доносници.

„Никога не съм подозирал…“ – споделя авторът по отношение на роднината доносник и със сигурност много от следените човеци могат да кажат същото.

„Подозрителността ми си имаше граници и сега ще доставя една малка радост на все още живите фактори на бившата политическа полиция – не само „Чавдаров“, а всички, действащи срещу мен агенти, са били напъхани отсам тази граница, в зоната, която съм считал за охраняема от близкото приятелство, роднинската солидарност или идентичност на възгледите.“

Създаването на безвредния човек

Години наред ченгетата на ДС, тези легендарни герои, слуги на Кремъл и на „Единствената партия“, упорито следят всичко и всеки, надничат през ключалки, ровят и обискират къщите и душите на хората, играят си на стражари и апаши. Но тяхната игра не е безобидна – съсипала е стотици хиляди човешки съдби, отровила е отношенията между хората, променила е манталитета на цели поколения.

„По времето на тоталитарния режим – пише в книгата си Веселин Бранев, – особено в първите глави на неговата половинвековна биография, много от домовете на безпартийните бяха станали обиталища на предпазливостта, на шепненето, на ежедневната осторожност… Получаваше се особено сътрудничество – бащите и майките, водени от разбираемо безпокойство, всъщност влагаха усилия за съграждането на субект, от който имаше нужда политическата власт – безвредния човек.“

Страхът от тайните (всъщност доста явни поради своята наглост) служби в комунистическите страни, не е страхът на престъпника от умния, прозорливия полицейски агент. Това е страхът на невинния човек от развилнялото се узаконено беззаконие на тоталитарната власт, страхът от примитивизма, глупостта и жестокостта на нейните слепи изпълнители. В България този страх е култивиран дълго и упорито и води до създаването на една жалка разновидност на Homo sapiens – безвредния човек, както сполучливо я определя в книгата си Веселин Бранев.

Разбира се, безвредният за тоталитарната власт човек е особено вреден и за себе си, и за обществото. Последствията на това духовно осакатяване обаче няма да изчезнат веднага, когато поколенията, живели по времето на насилствено наложената комунистическа власт в България, завършат земния си път. Със сигурност израсналите със страх по време на режима хора, свалили от себе си непоносимия товар на нравствеността в едно безнравствено време, на свой ред волно или неволно ще облъчат децата си със собствения си конформизъм. Затова още дълго ще се лутаме безнадеждни и унили в сумрака на посттоталитаризма, лишени от съвест и нравственост, т.е. от най-верния компас, който сочи разликата между добро и зло.

След като насилието и произволът над отделния човек са „узаконени“, а търсенето на справедливост и отстояването на човешкото достойнство е риск, който може да завърши фатално, изковаването на „социалистическия човек“ върви с бързи темпове. В първите двайсетина години – с терор и с култивиране на страх, в последните – терорът вече дори не е нужен, страхът и отказът от свобода вече са свършили своето. Масата вече е изчистена от „златните примеси“ като в гениалното стихотворение на Константин Павлов „Флотация“:

Чукове ни биха,

сяха ни сеялки,

химикали ни размекваха душичките.

Страшно беше

и болеше.

Но сега сме чисти –

цинкови!

оловни!

няма разни златни примеси у нас.

В мемоарите си обаче, Веселин Бранев разказва не само за чугунените глави и за смазаните от тях човешки същества, но и за проблясващите разни златни примеси, за достойното поведение на тези, които са оформени не според еталона „социалистически човек“.

Великолепен урок по човешко достойнство са разказите на писателя за адвоката Харалампи Орошаков и за генерала пред гишето на някаква военна служба. Авторът описва и срещата си с проф. Венелин Ганев, организирал някога, през 1947 година подписка в защита на Никола Петков и платил за това с арест, разпити и въдворяване в лагера „Белене“. Забележителна е мотивацията на Венелин Ганев за този „безразсъден“ акт, но нека оставим удоволствието от тези страници на читателя, който тепърва ще разлисти книгата.

В книгата текат два разказа – финият, рефлексивен разказ на автора и грубоватият, бюрократичен разказ на документите на тайните служби. Документите са фиксирали отдавна забравени писма, разговори и срещи. Но сега те се пресичат със спомените, като осветляват по нов начин събитията, разкривайки намесата на Държавна сигурност в тях.

„Следеният човек“ разбива на пух и прах упорито поддържаната легенда за професионализма на офицерите от ДС. Разтваряйки досието си, Бранев открива, че е бил обект на следене и разработване в продължение на дълги години, че дори дневникът му е бил четен от дебелашките обитатели на мрачните коридори на ДС. Държавна сигурност е имала почасова информация за живота му – от микрофоните в стаята, от тайните обиски и от донесенията на най-близките му хора и приятели. Но неговият живот е оставал непроницаем за тях.

„В 7,25 часа обекта излезе облечен официално, носейки чанта… В 8,05 обекта излезе заедно с един младеж на около 30 години, нисък ръст, слаб, продълговато лице. На Шишман и Гурко се разделиха. Обекта продължи по Шишман и в 8,35 влезе в БАН. В 8,50 излезе от БАН, носейки много книги.“

Тази педантична, детайлна информация е разкривала много малко за непреставащите опити на Следения човек да запази нещо от свободата си. Тя говори единствено за жалките провинциални български джеймсбондовци, блеснали не с умения и аналитичен ум, а с правописни грешки и стряскащо скудоумие.

Доказателство за това е, че Следеният човек (в когото не е умрял напълно Играещият човек), успява да изиграе великите емилбоевци.

„В една действителност, която е съградена, за да произвежда само човешко покорство, аз реших да вироглавствам…“ – споделя авторът.

Веселин Бранев успява да организира бягството на семейството си на Запад и когато, след известен престой, той и съпругата му все пак решават да се завърнат, вездесъщата Държавна сигурност така и не узнава подробностите за това бягство. Прецизно разработените действия на тази авантюра, както я нарича авторът, са елементи на рискована, но много интересна и много важна за него игра с Държавна сигурност. Години по-късно Бранев открива в досието си, че е надиграл ченгетата, оказали се в случая бюрократично бавни, неинформирани, подозиращи, но не и знаещи.

Какъв гигантски труд, колко пропилени техни съществувания, за да пропиляват моето…

Много важни въпроси са поставени в „Следеният човек“ – и за ролята на човешкото лекомислие, неосведоменост и вяра в „идеали“, които могат да добият зловещи измерения, и за механизмите, с които една насилническа власт е успявала да култивира страх и така да промени манталитета на цели поколения, и за трагичния отказ на по-голямата част от българските интелектуалци от свобода и достойнство, за съучастничеството им в срамните дела на „Единствената партия“. Битката за запазване на достойнството очевидно далеч не е била по силите на мнозина, а закърнялото чувство за почтеност и желанието за облаги са довършвали останалото.

*

Със сигурност офицерите, следили и разработвали Бранев, вече са прочели книгата и тя е била не по-малко изненадваща за тях, отколкото техните документи за него. Дали са могли да направят същия извод като Следения човек:

„Какъв гигантски труд, колко пропилени техни съществувания, за да пропиляват моето…“

Даниела Горчева