Явно за нашенеца, влязъл във висшето общество на политиката няма нищо по-примамливо от това да коригира историята. Цялостната цензура я изпитаха на гърба си доста поколения българи. Напоследък е модерна промяната, свързана с времето на Турското робство. Мине не мине време и някой се провекне, та се чуе чак в учебниците по история. Преди няколко години на батачани им настръхнаха косите от кощунствените твърдения, че клането в Батак е мит. Един от изказалите това мнение бе професор Кръстьо Манчев. Само за сведение – роден през 1926 година в село Верзар, Царибродско, Западни покрайнини. Години наред работил в Димитровград като бригадир, бил убеден комунист и антититовист.
Та мнението му за Батак:
“..Ако развея патриотарско знаме – всички ще ме подкрепят. Ето това е. Тези хора бяха изкуствоведи, те казваха и показваха, че картината, която е създадена за Баташкото клане, е сътворена десетина или дванайсет години след събитието. И това нещо там е инсценирано, направил го е тоя, който е правил картината. Той е довел хора да се инсценира случката. И след това ние сме възприели тази картина като исторически извор, а тя е художествено произведение. Това искаха да ни кажат хората. А се явиха тука политици и имаше заплахи, че ще я убиват тази жена…Барутин е селото, а Барутанлията е този, който е избивал. Това са помаци. А освен това събитията са пресъздадени по Макгахан, един американец, който е дошъл тук да описва и просто е преувеличил. Вие това можете да го напишете или не, аз го приказвам ще го кажа и на вас – защо тия батачани са били в църквата? Ами в гората нагоре да бяха побегнали. Задавал ли си е тоя въпрос българинът – защо се крият в църква? Защо четата на поп Харитон се крие в Дряновския манастир? Ами да хванат гората. Това е първият въпрос. Вторият въпрос – изклани били 5000 души на дръвник. Колко време трябва да се извърши това нещо? Пет хиляди души да бъдат заклани, главите им да бъдат махнати, следващия, следващия… Той най-малко една седмица трябва да трае. Това е практически невъзможно. И трети въпрос. Колко е голяма тая църква. Били ли сте там? Колко да е голяма – ами да събере, да събере двеста, триста души, как пет хиляди? Тия въпроси българинът задал ли си е? Ами не ги е задал, защото няма кой да му ги каже, и ако някой като мене му ги зададе, ще отиде в затвора. Или няма да може да разчита на никаква кариера. Аз не искам това, вече съм пенсионер, не ме интересува. Само ако ми вземат пенсията ще ме разсипят. Но не вярвам да стигне дотам. Като заключение сега ще кажа. В османската империя е имало религиозна толерантност. Още 1354 година, когато са взели Цариград султанът е повикал патриарха и му е предоставил патриаршията. Патриархът в Османската империя е имал ранг на везир – министър. Имало и обесени патриарси, но тази институция е съществувала през цялото време.
….Не го наричам турско робство. Знаете ли какво е робство? Роб е този, който е собственост на някого, когато нямате собственост. Ако аз съм ваш роб, трябва вие да сте мой собственик. В османската империя такова нещо не е имало. Имали сме богати хора, имали сме училище, имали сме всичко. А Стефан Цанев написа “Българските хроники” и как ги написал, в сума ти страници, какви сме били роби. Роби, та роби! Ама Османската империя е космополитна държава и роби не е имало, като производително население. Никой на никого не е бил собственост” – казва преди години в интервю въпросният професор.
Темата наистина е в компетенцията на историците и нямаме претенции за изчерпателност. Добре би било обаче да си припомним и другия тип мнения за Батак, като това на проф. Илия Тодев.
“…За да бъдат напълно коректни разсъжденията по темата, необходимо е и едно трето уточнение – какво по-точно за българите означава устойчивото словосъчетание “Баташко клане”. Могат, разбира се, да се намерят различия в представите, но има пълно съгласие по следното: през април 1876 населението на Батак масово се вдига на оръжие, за да участва в подготвеното от Гюргевския комитет националноосвободително въстание срещу османската власт. 10-ина дни по-късно селището е обсадено от значително по-многобройни турски сили и след няколко сражения въстаниците се предават срещу тържествено обещание от страна на Ахмед ага Барутанлията, предводител на мюсюлманите, нищо лошо да не им се случи. Но веднага след тази капитулация Ахмед ага се отказва от думата си и подлага Батак на безогледно клане.
Потвърждава ли се в изворите такава една представа за Баташкото клане? – Да, безусловно! Няма документ, който да оспорва действителността на това злощастно събитие. Има разлики в детайлите, в нюансите, в коментарите, но не и в онова, което се е случило в Батак през май 1876. Обикновено то се възсъздава по свидетелствата на хора, които са българофили или българи – Макгахан, Скайлър, Гладстон, Кларк, З. Стоянов, Анг. Горанов. Тук ще цитирам осведомен свидетел, който е от другия лагер. Става дума за Уолтър Беринг, официален анкетьор на британското правителство – тогава оглавявано от Б. Дизраели, който минава за един от най-големите приятели на Османската империя. Но, от друга страна, както изтъква, например руският дипломат княз Церетели, Беринг е джентълмен и неговата добросъвестност при представянето на истината не може да бъде поставяна под съмнение.
Прочее, ето какво пише Беринг за случилото се в Батак:
“Сега трябва да опиша най-ужасната трагедия през цялото въстание, за която до неотдавна беше казано малко или нищо.
Меджлисът на Пазарджик, след като научил, че в това село се извършват приготовления за бунт, наредил на Ахмед ага от Доспат да го нападне. Той, след като обединил силите си с тези на Мохамед ага от Дорково, се отправил за да изпълни тази заповед. След като пристигнал в селото, призовал селяните да предадат оръжието си, което те отказали да направят, тъй като не му се доверили. Последвала безцелна битка, която траяла два дни, като едва ли е била нанесена загуба на която и да е от двете страни. На 9 май, виждайки, че нещата вървят зле и отвън не идва помощ, жителите водили преговори с Ахмед, който тържествено се заклел, че ако предадат оръжието си, от главите им няма косъм да падне. Известна част от населението, за неин късмет, се възползвала от тези преговори и успяла да избяга. Селяните повярвали на клетвата на Ахмед и предали оръжието си, но това искане било последвано от друго – да дадат всичките пари на селото, което, разбира се, също трябвало да бъде прието.
Едва били предадени парите и башибозуците се спуснали върху хората и ги изклали като овце…”
Следват подробности за самото клане, които аз ще спестя, за да отделя повече внимание на заключенията на Беринг:
“Колкото до броя на убитите, по-горе казах, че ги изчислявам на около 5 000[12]. Зная, че някои други посочват по-голяма цифра, но както и да са нещата – дали изкланите ще наброяват стотици или хиляди, това в ни най-малка степен не намалява престъпността на убийците. Намерението им е било да бъдат изтребени всички…
Смятам, че се каза достатъчно, за да стане ясно, че на Ахмед ага и неговите хора принадлежи отличието да са извършили може би най-от-вратителното престъпление, опетнило историята на настоящето столетие, като единствен Нана Сахиб, струва ми се, им съперничи по деяния.”
Ще припомня, че Нана Сахиб е един от водачите на голямото Сипайско въстание през 1857. Той застава начело на туземните войници в Канпур – едно от трите най-големи огнища на индийския бунт. В Канпур по това време се намирал неголям гарнизон британски войници – около 200 души, които освен себе си срещу въстаналите сипаи, имали да защитават и около 250 цивилни европейци, главно жени и деца. Обсадениs, англичаните издържат двадесет дни срещу десетократно по-многочислен противник. Накрая, загубили надежда да получат подкрепление отвън и след тържествено обещание от Нана Сахиб, че ще им позволи да се изтеглят невредими от Канпур, те капитулират. Но сипайският вожд веднага погазва думата си и избива гарнизона. Цивилните временно са пощадени. Двадесетина дни по-късно, когато към града се приближава английски военен отряд, те най-варварски са изклани. Днес на това място се издига един от най-големите паметници на английското управление в Индия.
Още през 1857 това потресаващо и лишено от смисъл престъпление извиква страхотен изблик на гняв и жажда за мъст сред британците. Клането в Канпур става повод за не по-малки жестокости и от тяхна страна – например пленените сипаи били екзекутирани като ги привързвали към дулата на оръдия, от които след това бил произвеждан изстрел (известна картина на Верешчагин изобразява тъкмо този начин на екзекуция).
И досега Нана Сахиб се помни като нечуван злодей, и досега неговото клане се цитира задължително било при споменаването на Канпур – днес най-голям град в щата Утар Прадеш, – било при представяне на британското управление в Индия или на Сипайското въстание от 1857.
При наличието на толкова надежден свидетел като Беринг Баташкото клане не може да се нарече другояче освен “история”! Да се твърди, че то било мит е или невежество, или произволна (ако не и манипулативна) словоупотреба, която най-грубо отрича принципите и методите на историческата наука. Разбира се, тук аз няма да правя апология на историята. Като научна дисциплина тя има своите недостатъци. Но човекът още не е измислил по-добър начин за познание на онова, което е било. Не съм съгласен с онези, които спекулирайки с недостатъците на историята, обявяват себе си за “иноватори”, като “доказват”, че миналото било непознаваемо и затова всички евентуални интерпретации били еднакво валидни. Аз не отричам правото на който и да било, историк или неисторик, да има свои визии за миналото. Но като професионалист мога да се съглася само с онези от тях, които не противоречат на изворите – уви! докато не изобретим машина на времето, тези понякога досадни и винаги мъчни за опознаване, разбиране и използване исторически извори ще си останат задължителна част от пътя към тайните на онова, което вече не е…Баташкото клане, подобно на Канпурското клане, е не просто история; то е изключително въздействаща история; затова с него трябва да се борави много внимателно, много професионално – всяка профанска небрежност може да го взриви като всеразрушителна бомба” – това е част от споделеното от проф. Тодев.
Засега толкова по темата. Но тя става все по-актуална, защото наближава 18-ти февруари. Не е лошо вместо само да отбелязваме годишнините, да прелистим отново “Записки по българските въстания” на Захари Стоянов.
Десислава Стоянова
Снимка /публикувана от Страхил Керелов/ на историческата черква в Батак със събрана пред нея купчина от черепи и кости на загиналите