НЕУДОБНИ ДУМИ: СПОМЕН ЗА 10 ЯНУАРИ 1997 ГОДИНА

Magic book with magic lights
България в началото на 1997 година. Инфлацията растеше ежедневно. Работници отказваха да работят, защото трудът им бе тотално обезценен. В страната свършиха зърнените запаси. В магазините не достигаха хранителни продукти. Само за около месец българският лев тотално катастрофира. Един американски долар се обменяше за 3 000 лева. Инфлацията бе 300%. Средната месечна заплата падна под 10 щатски долара или по-малко от днешните 20 лева. Започнаха стачки. Граждани блокираха пътищата. Страната бе в хаос, надигна се революционна вълна.
Днес българските граждани знаят, че обикновено така се случва, когато управлява бившата Българска комунистическа партия, която през 1990 г. се преименува на социалистическа. Идването й на власт винаги е водило до катастрофа. Но когато настъпи трагедията, социалистите лицемерно твърдят, че друг е виновен – най-често международното положение.
Когато катастрофата е тотална, каквато бе тя в края на 1989 г. и през 1990–1991 г., те винаги повратливо предлагат „национално съгласие“, като опит да прехвърлят своят отговорност върху „всички“. Така постъпиха и през 1996–1997 г., когато за известно време се покриха и пуснаха в обръщение лъжата, че в техните среди имало политици реформатори. На тази въдица се хванаха някои от лидерите на СДС. Тезата за „спасение на България“ бе като хвърлен спасителен пояс от страна на „сините“ към „червените“. Чрез нейното политическо изразяване бе дадена възможност на социалистите да спасят своята партия и без драми да пренаредят редиците, заставайки на старта на неизбежната „структурна реформа“, т.е. приватизацията.
На 22 декември 1996 г. правителството на БСП с премиер Жан Виденов – председател на тази партия (десет години по-късно той бе установен като сътрудник на Държавна сигурност с агентурно име „Дунав“!) подаде оставка. На 23 декември социалистите си избраха нов лидер – Георги Първанов (също сътрудник на ДС с псевдоним „Гоце“). За недоволните български граждани тази „промяна“ нямаше никакво значение, защото те искаха свалянето от власт на социалистическата партия, а не кадрови рокади в нея. Вече бяха се опарили от сценария със „свалянето“ на Тодор Живков. Гражданите настояваха за нови парламентарни избори и за наказание на виновните за катастрофалното управление.
Инфлацията бе унищожила спестяванията им. Коментираха се имената на виновните за ограбването на банките – всички до един излезли от шинела на Държавна сигурност и свързани с БКП. Коментираха се и т.нар. кредитни милионери. Стачките станаха ежедневие. На митинги и демонстрации в цялата страна лидерите на СДС обещаваха възмездие, като особена популярност придоби изреченото публично обещание на председателя на СДС Иван Костов: „Няма да ви излъжем!“
На 28 декември 1996 г. на извънредно заседание XXXVII Народно събрание прие оставката на правителството на БСП. На 3 януари 1997 г. социалистическото мнозинство в парламента отложи гласуването на предложената от СДС „Декларация за национално спасение“. От парламентарната трибуна Иван Костов заяви: „На първо място, намерението е да се постигне национално съгласие за спасението на България. Забележете, не за да остане да управлява един или друг, не за да дойде да управлява трети или четвърти, а декларация от мерки, намерения, които са насочени към спасяването на нашата страна.“
„Национално съгласие“ и „спасение“ се превърнаха във вълшебни думи, станаха част от политическия новоговор, истинско политическо шаманство.
Всеки, който се усъмняваше в тях и задаваше неудобния въпрос: защо е необходимо да осъществяваме съгласие с партия отговорна за икономическата и финансова катастрофа на страната, рискуваше да влезе в конфликт лично с председателя на СДС.
Предложението, което Иван Костов направи в парламента предвиждаше смяна на ръководството на Българската народна банка, съгласие за осъществяване на структурна реформа в страната, т.е. приватизация и съгласие за въвеждане на валутен борд, идея, към която по-рано той самият се отнасяше резервирано.
На 8 януари 1997 г. парламентарната група на Демократичната левица номинира за премиер Николай Добрев – министър на вътрешните работи в кабинета в оставка на Жан Виденов. Години по-късно стана известно, че Иван Костов е провел няколко срещи с него и с Георги Първанов, без да информира за тях Националния координационен съвет на СДС. Това е повече от странно, защото очакванията на гражданите в този период бяха за откритост на политическите ни действия и решения. А когато няма политическа логика в поведението на един политик, то тогава е логично да има друга логика. Странно е, че не узнаха за тези разговори и прелюбопитните
български журналисти. Какво се е целяло с тези срещи, какво е било договорено на тях и ако е било за общото добро, защо е премълчавано толкова много години? Наистина странно е това дълголетно мълчание, ако основното в разговорите е била „общата отговорност“ пред България, каквато обяснителна теза едва днес се лансира.
Рано сутринта на 10 януари 1997 г. граждани, призовани от Конфедерацията на труда „Подкрепа“, обсадиха Народното събрание. Няколко часа по-късно президентът д-р Желю Желев, чийто мандат изтичаше на 21 януари, отказа да връчи на БСП мандат за съставяне на ново правителство. Така той наруши конституцията, но демонстрира политическа воля в сложна политическа ситуация. КТ „Подкрепа“ призова към национална политическа стачка и към гражданско неподчинение. След известно колебание ръководството на СДС отправи същия призив.
Денят бе петък и към 12:00 ч. парламентът вече бе напълно блокиран от протестиращи с искане народните представители да го напуснат. Ехтяха скандирания: „Напуснете парламента!“ и „Червени боклуци!“. Но депутатите от БСП отказаха да излязат от сградата. Част от народните представители на СДС напуснахме парламента, а други – останаха в него. Новоизбраният, но все още невстъпил в длъжност, президент Петър Стоянов се обърна към протестиращите с призив да се разотидат, за да се избегнат крайни действия. И произнесе за пореден път познатото клише за бъдещото честно управление, както и популярната парола: „няма да ви излъжем!“
Но гражданите вече не бяха склонни да слушат обещания. Те щурмуваха парламента и се стига до сериозни сблъсъци с полицията, която бе подкрепена и от вътрешните войски. Имаше ранени. Към полунощ народните представители от БСП под засилена въоръжена охрана бяха изведени извън парламентарната сграда през южния `и вход.
Журналистът Георги Даскалов от в. „Демокрация“ разказва:
„Късно през нощта на 10 срещу 11 януари полицията проведе акция за извеждане на депутатите от Народното събрание. При нея абсолютно безпричинно, понеже протестиращите вече бяха понамалели и не представляваха сериозна заплаха, бяха
бити стотици хора. Някои от тях пострадаха тежко, например бившият министър-председател Филип Димитров, комуто шиха и бинтоваха главата в „Пирогов“. След този бой стана ясно, че комунистите си отиват – с бой или с добро.
Протестите заляха цялата страна, а всеки ден по софийските улици имаше огромни шествия. Слави Трифонов и компания, които тогава бяха млади и все още относително чисти, пееха „Кураж, дружина вярна, сговорна“, а ние за пръв път в живота си вярвахме, че нещо зависи от нас. Спомням си, че тогава Иван Костов, бидейки лидер на СДС и политически водач на протестите, каза от стълбите на бившия Партиен дом: „И когато вземем властта, комунистите ще идат, където им е мястото.“
Ние мислехме, че мястото на комунистите е в затвора и се радвахме, ама откъде да знаем, че на „Копитото“ той вече се бил разбрал с тях – те да отстъпят властта, а ние да забравим какво е било.“
На 14 януари се проведе важно заседание на Националния координационен съвет на СДС. На него Иван Костов направи неуспешен опит да лансира теза за съставяне на „програмно-експертно правителство“ с участието на „експерти“ от СДС и БСП, които за пред хората трябваше да се наричат „независими“. Мнозинството от членовете на националното ръководство на коалицията СДС отхвърли този сценарий, който целеше да изгради „спасителен мост“ за БСП. На 22 януари Петър Стоянов встъпи в правомощията си на президент. На 28 януари той „поправи“ конституционната грешка на д-р Желю Желев и връчи мандат на БСП за съставяне на правителство.
На 4 февруари БСП върна мандата, отказвайки се от съставяне на правителство. Президентът Стоянов и до днес твърди, че именно той е отказал Николай Добрев – кандидат за премиер и Георги Първанов – новият лидер на БСП, от мерака им да съставят ново социалистическо правителство. Тогава на заседание на Консултативния съвет при президента е постигнато споразумение за провеждане на предсрочни парламентарни избори през месец април и за запазване на социалния мир.
На 12 февруари президентът назначи служебно правителство с премиер Стефан Софиянски –кмет на София, разпусна с указ XXXVII Народно събрание и насрочи провеждането на предсрочни парламентарни избори на 19 април.
Първото решение на служебния кабинет от същия ден бе за въвеждане на валутен борд, което стана възможно на 1 юли след изборите. А първият парламентарен акт на спечелилите изборите Обединени демократични сили бе приемането от XXXVIII Народно събрание на предложената от лидера на СДС Иван Костов „Декларация за национално съгласие“, обнародвана в Държавен вестник, бр. 38 от 13 май 1997 г. На 7 май, в словото си при откриването на парламента, председателят на СДС Иван Костов заяви, че „основното средство за лечение на страната“ е постигането на „национално съгласие по всеки конкретен въпрос“. Тази му теза автоматично изключваше съгласие за лустрация.
Вместо това се заявяваше намерение да се търси „непрекъснато разширяване на съгласието“. Така и стана. По време на проведената „съгласно“ приватизация номенклатурните кадри на БСП и ДС се оказаха първи приватизатори. В тях бяха ограбените от банките и народа пари. Сега задачата им бе само да ги умножат. И те се справиха с нея успешно.
Въпросът за вината на социалистическата партия за националната катастрофа остана в миналото. България погледна към своето бъдеще, в което нейните съсипници и грабители предстоеше да станат „честни бизнесмени“, а някои от тях и „честни олигарси“.
Архивите на Държавна сигурност не се отвориха веднага, а когато този процес започна, той се осъществяваше избирателно.
Затова и Георги Първанов стана президент. Нямаше лустрация на комунистическите и ДС кадри. „Няма да ви излъжем“ не се случи.
Затова пък мирната революция на „националното съгласие“ и на договорената промяна отвори вратата на България за членство в НАТО и ЕС, стабилизира икономически страната.
Но остана много горчилка в душите на хората, които подкрепяха „синята идея“.
Защото те станаха свидетели на несправедлив преход, облагодетелствал номенклатурните кадри на БКП и Държавна сигурност.
Александър Йорданов