По време на Втората световна война (1939-1945) Царство България и СССР поддържат нормални дипломатически отношения. Те са установени на 23 юли 1934 г. и независимо че на 23 август 1939 г. Германия и Съветския съюз сключват помежду си договор, който се приема за начало на Втората световна война, тъй като в него двете тоталитарни дърави си разпределят „зоните на интереси“ в Европа, българската държава запазва неутралитет и не скъсва дипломатическите си отношения нито с Германия, нито със СССР.
През пролеттта на 1941 г., когато Германия и СССР вече са си поделили Европа, страната ни е била изправена пред съдбовен избор.
Тогава българските политици намират най-вярното решение – да съхранят живота на българските граждани във време на световна война.
България става и единствената държава, която успява да спаси всички свои граждани от еврейски произход. Нещо повече. Държавата ни инвестира колосални за времето си средства за културното, стопанско и духовно възраждане на окупираната от Кралска Югославия по време на Първата световна война Вардарска Македония. Това са добри и богоугодни дела.
На 1 март 1941 г. във Виена големият български учен и държавник проф. Богдан Филов подписва договор за присъединяване на страната към тристранния пакт – Германия, Италия, Япония. Но не скъсва приятелството със СССР. Този му благороден жест по-късно не му спасява живота. Така в периода на войната, в Царство България, държава съюзник на Германия, съветските пълномощни министри Анатолий Лаврентьев (1939-1940) и Александр Лаврищев (1940-1944) работят спокойно в София, а българският пълномощен министър Иван Стаменов – в Москва.
На 5 септември СССР вероломно и без предупреждение къса едностранно дипломатическите отношения с нашата страна ни обявява война. По-голяма подлост от съветската българската история не познава. Вярна на политиката си на неутралитет българската армия не изстрелва дори един куршум срещу съветската армия. Затова и когато днес все още чувам тъпанари да твърдят, че съветската армия ни била „освободила” изпитвам истинско презрение към тях. От какво ни е освободила тази окупаторска армия? Комунистите, допотопни мошеници, твърдят, че ни била „освободила“ от „фашизма“. Но в България не е имало „фашизъм“. Нима ако е имало, то комунистическият Съветски съюз би поддържал дипломатически отношения с тази „монархо-фашистка“ държава? Впрочем понятието „дипломатически отношения” обема в себе си и понятието „дружески отношения”.
На 26 август 1944 г. българското правителство обявява неутралитет. И само десет дни по-късно СССР напада „дружеска” България. И започва „освобождението”. Избит и репресиран е политическият, военен, стопански, научен, културен и духовен елит на страната.
Идейните вдъхновители на тези престъпления са „съветските другари“. Изпълнителите – техните български политически слуги, комунистите. „Освободителите” монтират на власт своите български марионетки, подбирайки ги сред най-необразованата и лумпенизирана част на обществото. Към този момент такива са били привържениците на комунистическата партия. Набързо приемат нова конституция, ликвидират партиите, провъзгласяват „ръководната роля“ на престъпната организация БКП, прочистват учебниците от „фашистки“ писатели като Йордан Йовков, заграбват де що народът ни е имал имотец, а частния бизнес е забранен. Голям цининизъм е, че днес техните наследници са първи бизнесмени у нас. Всъщност членовете на БКП осъществяват ГЕНОЦИД над българския народ.
Затова и в навечерието на Деня на Европа – 9 май, трябва мало и голямо да знае, че ПОБЕДАТА НАД НАЦИЗМА ВЪВ ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА НЕ ДОНЕСЕ СВОБОДА ЗА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД. Отнета ни бе независимостта.
За нас Москва е символ на окупация и терор. И така ще бъде докато от Кремъл не се извинят на българския народ за злините, които са ни причинили през ХХ век.
Ние, днешните българи, сме в дълг към репресираните от комунистическия режим. И това е морален и човешки дълг – наша национална съвест и самосъд. За вечни времена!
Алексанъдр Йорданов