На Бога най-светлият син, Димчо Дебелянов, заминава за фронта от Самоков. Изпращат го сестра му Мария и малката Марийка

100 години от гибелта на поета на светлата печал
IMG_0416[1]IMG_0533[1]
Тази година се навършва век от гибелта на Димчо Дебелянов и 85 години от пренасянето на тленните му останки в Копривщица. Поетът на светлата печал е свързан със Самоков.
“…През Балканската война IMG_0531[1]Дебелянов беше мобилизиран в Самоков. Училищата в Мирково бяха затворени и аз отидох в града при родителите на съпруга ми. Често с Димчо ходехме в Метоха, или Бабите, както го наричаха в Самоков. Там имахме леля, калугерка, храненица и възпитаница на бабка от Копривщица” – пише в книгата си “Спомени за моя брат” Мария Дебелянова.
Източник на информация е и книгата на Тихомир Геров “С Димчо Дебелянов в Самоков и на фронта”.
Тихомир Геров е бил директор на Гимназия “Константин Фотинов” в Самоков и 38 години учител по литература. С Дебелянов се познавали от идването на поета в града, на фронта били в съседни роти. “За написването на книгата Тихомир е ползвал личните си преживявания с поета, кореспонденция с техни другари от фронта, кореспонденция на Илия Дебелянов – брат на Димчо, спомени и кореспонденция на Мария Дебелянова” – разказаваше Милка Герова, снаха в рода Герови. “Случаят ме направи негов другар и имах възможността да го опозная по-добре. Ние минахме по общ път, който на 2-ри октомври 1916г. ни изведе на лобното му място. Той загина млад в кръвопролитните боеве по долината на Струма. …Военщината го отвръщаваше, казармата го отблъскваше със своите прелести, а фронтът му се представяше като преизподня” – пише Тихомир Геров в книгата си.
По време на Балканската война Дебелянов е войник в Самоков. По повод молбите на Тихомир Геров сестрата на Дебелянов, Мария, предоставя много сведения и спомени.
От Самоков тя го изпраща за фронта. “През последната война си дойде за последен път в Самоков за Великденските празници. Изпратих го след Великден, в четвъртък, и повече не го видях. Файтонът спря на площада. Мислех, че сърцето ми ще се пръсне. Беше рано. Файтонджията бързаше. А зелникът, приготвен за Димчо, още се печеше във фурната. Най-после запъхтяно момче го донесе и го дадох на Димчо. Файтонът тръгна, а ние с Марийка останахме да плачем на площада. Димчо засмян се обърна на няколко пъти, махайки с ръка за сбогом. Файтонът изчезна в другата улица. Това бе последният поглед” – разказва сестрата на Дебелянов. Последното писмо от брат й е от 28-ми септември 1916г. “Получих след няколко дни телеграма от брат ми, Иван. Целият град знаел за смъртта на брат ми, в училището колегите ми също научили, обаче никой не се решавал да ми каже печалната вест. Научих я едва на 17 октомври. Този ден сутринта се приготвяхме с Марийка за училище. Пощенският раздавач почука на вратата и ми подаде телеграма. Аз тутакси запитах раздавача за съдържанието й. Нямах смелост да я разпечатам. “Не зная, госпожа, аз не пиша телеграмите”. С разтреперани ръце я разтворих, даже поскъсах. И първата дума, която се мярна пред очите ми, беше “злокобната”. Телеграмата беше от брат ни Иван. “До днес се надявах злокобната вест да излезе невярна. Сега нямам съмнение – Димчо е вече между героите, загинали за великия български идеал. Нека това да бъде утехата ни”.
Не благосклонна е съдбата и към Мария Дебелянова. През 1933г. съпругът й, Петър Григоров, се удавя в Бистрица. В Самоков живяла в квартири. Говори се, че една от къщите, в които е живяла е до Бабите. Преди няколко месеца къщата рухна. Мария Дебелянова умира в мизерия в квартирата си. На това място днес има блок, намира се зад някогашния ЦУМ.
“Аз живеех срещу Музикалната школа, до къщата, в която живееше Мария Дебелянова, къщата беше на жилфонда. Живееше в страх и мизерия, нямаше какво да яде, никой от Общината не й помогна. Тогава кмет беше Методи Лалов. Мария беше на 85 години, когато почина. Мисля, че беше на 11.12.1962г. В нас дойде внукът й, Пепи Димчов Григоров – Опольо, и каза: “Баба почина снощи”. Намерихме дрехи, майка ми отиде в Общинта да каже за смъртта й. Пратиха боклукчийската кола, да я откарат. За погребението дойдоха двама писатели. Единият май беше Божидар Божилов, и като видяха къде е живяла, се хванаха за главата. Такава мизеря не пожелавам на никого”IMG_0527[1] – разказва Благовест Ангелов.
Внукът на Мария Дебелянова почина преди няколко години в Дома за стари хора в Самоков. “Роден съм на 2-ри октомври, а Димчо Дебелянов е убит на 2-ри октомври” – казваше Петър Григоров.
Мария Дебелянова отглежда малката Марийка, която идва с бежанците от Кукуш. През 1913г. Кукуш лумва в пламъци, гръцките войски нямали милост. Сред бежанския поток към Самоков са и 6 сестрички на по 2, 4, 12-14 години, кръгли сирачета. Една от осиротелите в Кукуш къщи е на Марийка от рода Дарвингови. Децата вървели 200км. до Самоков и носели на ръце 6-месечното им братче. То умряло в бежанския лагер в Самоков и го погребали в Продановския рид. Първоначално Марийка я приемат в семейство Попниколчови. По молба на Дебелянов е осиновена от сестра му Мария Дебелянова – Григорова. В дома на Попниколчови била първата среща на 4-годишната Марийка с Дебелянов и сестра му. “Чудна обич имаше към това дете” – споделя Мария в книгата си. “Поздрави всички роднини и познати, най-много Марийка” – пише в последното си писмо Дебелянов до сестра си.

Гл.ас.д-р Мария Полимирова:
Баба ми е разказвала за Димчо Дебелянов

-Г-жо Полимирова, каква е връзката на родителите Ви с IMG_0416[1]Димчо Дебелянов?
-Баба ми, Марийка Полимирова, е осиновена от сестрата на Димчо Дебелянов – Мария Григорова. Тя е гледала баба ми.
-Тя спомняше ли си нещо, свързано с Дебелянов?
-Тя имаше бегли спомени от Димчо Дебелянов, тъй като е била 4-5 – годишна. Баба ми е разказвала откъслечни спомени. Като влязъл Димчо Дебелянов в стаята, в която била баба ми, бил в униформа и тя се уплашила, защото е имала страх от войниците, по спомена, когато са бягали. С ужас започнала да крещи – “Грък, грък”. Той извадил сабята си и казал: “Аз не съм грък, аз съм български войник и ще се бия с всички гърци”. Така спечелил доверието й, започнал да я извежда на разходки. Те са се срещали в месеците на годината, в която той отива за фронта, били тук, в Самоков, разквартировани, виждал я е, разхождал я е, била е негова любимка. Винаги я споменава в писмата си. Димчо Дебелянов често пишел на сестра си – Мария, те двамата са имали много силна връзка, тя, като по-голяма сестра, се е отнасяла майчински към него. Когато той пише до сестра си, е изпращал специални поздрави на малката Марийка. Тази малка Марийка е била баба ми.
-Разкажете за нея.
-Баба почина преди петнайсетина години. Беше домакиня. Осиновена е в Самоков. Тя е от бежанско семейство, от Кукуш. Идват в Самоков по време на бежанската вълна през 1913 година. Тя е една от шестте сестри от едно семейство, на които родителите умират от болести и децата остават сирачета с едно бебенце. Придвижват се с общия поток от бежанците насам и в Самоков най-мъничките – баба ми и нейната сестра, са осиновени от семейства в Самоков. Баба ми, Мария, и сестра й – Живка. Леля Живка – както ние си я знаехме, и си я обичахме. В едни момент живееха двете заедно в нашия дом, аз съм отгледана от две баби – баба ми Мария и леля Живка. Леля Живка по мъж е Конева, няма деца и няма потомство. Баба ми, Мария, беше женена за Христо Полимиров. Те също са бежанци от Кукуш, два големи рода се събират в брак – между баба ми Мария и дядо ми Христо. Имали са две деца, едно момиченце, което е починало съвсем мъничко, след това се ражда баща ми – Петър Полимиров. Той е с техническо образование, работил е почти през цялото време във военния завод в Самоков, преди да се пенсионира, беше технически надзор в Боровец. Майка ми е лаборант.
-С какво се е занимавало семейството?
-Живяли са в Самоков, дядо ми се е занимавал с различни дейности – имали са месарница с неговите двама братя, той е бил най-малкият, на по-късен етап са се занимавали с търговия на тютюн, създават фирма “Братя Полимирови” за преработка на тютюн. В Самоков това е известно, работели са в един от големите складове за тютюн, ползвали са го под наем.
-За кой склад става дума, този под Ридо ли?
-Става въпрос за склада към Чорбаджийската фурна. Той е ползван от фирмата на братя Полимирови.
-Вие също сте работила в Самоков?
-Аз завърших история в Софийски университет и започнах работа в Музея в Самоков. Това беше рядък шанс за мен, това беше първото ми работно място, където работих три години. Така че, колегите от Музея в Самоков са ме научили на много неща. Те ми дадоха опората и силата да продължа в тази област. След това започнах специализация в Център “Иван Дуйчев”. Там защитих дисертация и останах на работа.

Десислава Стоянова
На сн. Къща в Самоков, в която се предполага, че е живял Дебелянов, се срути преди месеци
Мария Полимирова
Благовест Ангелов
Писма на Димчо Дебелянов и на братята му