Най-странната предизборна кампания най-после приключи и може да се поуспокоим и да насочим вниманието си другаде. Не бе случайно, че накрая хората се питаха масово дали е имало въобще същинска кампания. Поне в големите градове въпросът бе напълно резонен, защото кандидатите бягаха от директни дебати, а уж имаха амбицията да управляват градове от по 100-200-300 000 жители. Имаше кандидати, които през цялата кампания не се появиха нито веднъж в директен спор с опонентите си. Разчиташе се на плакати, тв.-послания и партийните активисти. А къде другаде може да оцениш кандидата най-добре освен в директен сблъсък на идеи и програми, освен в прекия, отворен и многоезичен дебат с опонента!? Нищо такова не се случи. Бе ни завладяла една продължила едномесечна скука и на талвега на интереса излязоха кандидати като Чикагото, самураи, луди, обикновени курви или напълно превъртяли хора. В крайна сметка добре, че бяха те та да внесат малко цвят в сивотата. Много ме изкефи кандидат в Самоков, който беше написал на плаката си: „Е, ОН ли? Епа – ОН! На луд град – луд кмет!”. Човекът гордо и с достойнство си разнасяше агитационното средство и накрая ми се струваше, че е доста по-нормален от опонентите си.
Всичко това, което ни се предложи съвсем не бе случайно, драги дами и господа, другарки и другари и ще се опитам да ви обясня защо се получи!
Фалшът в политиката ни е станал заразителен и самите кандидати го разбраха още в началото. Те знаеха чудесно, че на „електората” е омръзнало да го лъжат с високопарни обещания и превключиха на вълна анонимност. Колкото по-малко се срещаш очи в очи с хората , толкова по-добре. Нека гледат плакатите и репортажите и стига им толкова, какви са тези дебати и срещи. Те отиваха на срещи с този „електорат” да си кажат предварително зазубрените фрази, девойки да им подарят поредния букет, да се повъртят кандидат-съветниците около тях, да покажат новите си одежди, да си вземат после шапката и да поемат към анонимността, останалото се върши от разни момета, наричани пиарки, откровени мутри, които играят ролята на имидж-мейкъри и от пълната липса на информация. Толкова – няма програми, няма дебати, няма и скандали дори. Тайничката тактика на огромен брой от сериозните кандидати бе да се разчита на: партийния актив, роднинските взаимовръзки, корпоративния вот и не на последно място на купените гласове. Това е цялата ни предизборна кампания, която наблюдавахме. Не съм изследвал сериозно ситуацията, но ми се струва, че никъде по Европа не е имало подобна агитация. Хората спорят и кръстосват шпаги за европейски програми, спецификата на съответната община, ефективността на общинската администрация, сделките с общинско имущество, работа с неправителствените организации, наложителни инфраструктурни промени, сметките за почистването, за водоснабдяването, размера на местните данъци и т.н. Нищо такова не видяхме. Езиковият запас на нашенските кандидати се изчерпаше до: „Гласувайте за моя отбор с бюлетина №…”, „Няма да ви излъжем”, „Дайте ни доверието си, за да променим община…”, „Познавате ме – гласувайте!”, „Ние сме правилният избор!”, „Ние сме промяната”, „Верният избор”, „Почтеност и професионализъм”, „Ние сме различни” – общо-взето словесният запас на нашите кандидати се свежда максимум до 100-150 думи, никакво въображение, никакво свежо послание, всичко бе вече познато и втръснало дежа-вю. Нали разбирате, че в този контекст онова на самоковския кмет „ОН ли? Епа ОН!” съдържа значително по-свеж заряд, дори намигване към регионалната специфика.
Разпространяването на тези дълбокоумни послания ставаше по един и същ начин – издаваха се безплатни вестници, които се раздаваха на ошашавения електорат. В който и град да отидех все някой ми подаваше вестник със снимки на успехите и заучените вече фрази. Другото средство за популяризация бяха социалните мрежи, където скрити зад анонимността можеха да се разпростират свободно. Ако се появеше някой с малко по-различна политическа ориентация веднага наетите тролове го изключваха от групата или блокираха за неопределено време. На мой приятел, който съвсем не бе слаб журналист в продължение на два месеца от щаба на една партия му плащаха 800 лв. само да пише от името на кандидат-кмета и да следи за „правилните” мнения на граждани, иначе да ги блокира незабавно. Човекът се унищожи като професионалист в името на скромното, но сигурно заплащане. Тъжно, но самата горчива реалност. И не мога да се начудя на българските кандидати за слава, които си мислят сериозно, че трябва да наемат за свои ПР-и журналисти, може би защото си мислят, че така е правилно и това е задачата им. Докато модерната политология разглежда съвременната ПР работа по съвсем друг начин. Тези хора са преди всичко имидж-мейкъри на кандидатите и последната им работа е журналистиката. Това са преди всичко високо квалифицирани политолози, етнолози, социолози, езиковеди, полит-анализатори, докато тук се наемат полуграмотни пишман журналисти, чиято единствена задача все по-често е да въртят телефони или да пишат трафаретните послания. То каквито кандидатите, такива и техните ПР-и.
По правило на редките срещи с избирателите не се допускат въпроси от публиката с оправданието, че „времето е ограничено” или „след изборите вратата ми е отворена”. Разговорът с тези, от които очакваш да те подкрепят просто липсваше. Забраната в деня за размисъл не ми позволява да спомена името, но един кандидат за втори мандат в община до Пловдив изби рибата, когато извади от джоба си устройство и взе да премята снимки на екрана с „постиженията си” като те в 90% бяха от села, които въобще не интересуваха публиката. Когато все пак един от салона се престраши да попита нещо конкретно същият кандидат отговори: „Ако ме изберете за още четири години, тогава ще реша всичко, айде че има театър след мен!…” Гледах го и не можех да повярвам какви дебили понякога лансират партиите. А бяха времена, когато се правеха вътрешни избори, имаше някакво сито за нормалност, най-малкото се тестваха по няколко кандидати. Нищо такова сега няма – просто се разчита на кандидати, които са си осигурили повече средства за кампанията или на досегашните градоначалници, защото се предполага априори, че те са си осигурили гърба откъм избиратели или пари.
Разбира се има и по-живописни кампании, но те са в по-малките общини, където хората се познават и вече има изграден рефлекс към „местните”, но в големите, градски общини ситуацията е като вече описаната, без изключение. Мислех си преди тази кампания, че поне търговията с гласове няма да съществува или ще е ограничена до санитарния минимум. Ами няма нищо такова, ама нищо подобно. Просто търговците са станали доста по-обиграни и в арсенала са включили модерните технологии като снимките с мобилни телефони, а където не хваща дикиш влизат в действие силоваците. Там нещата се решават по познатия и обигран сценарий. В България има поне 100 общини, в които администрацията е възможност за сигурна и сравнително добре платена работа. Средствата не се подбират, но поне може да се види различна, цветна и често комична кампания за разлика от големите общини, където се разчита на анонимността и корпорацията.
Разбира се, има и добри попадения в тази кампания. На първо място това е ниската преференция/дори в някои общини прекалено ниска/, но пък партиите масово не искат да правят силна кампания за преференцията, да не говорим за това кой има шанс и при какъв процент на разместване на листата, просто защото централите са „направили реда”. Един такъв кандидат в Пловдив директно призова да не се ползва преференция, защото „партията била помислила за подредбата”. Но тук е мястото да призова: „Ползвайте на всяка цена преференцията!” Тя е само 7% за първи път и има реален шанс да се преподреди листата, да се натрие носа на партийната централа, така ще им кажете, че все още избирателят мисли и оценява. И на второ място – референдума. „ДА” за електронното гласуване е вот за цивилизацията, за свободния избор и могъщо средство срещу корпоративния и изтъргуват глас. Цяла Естония вече 10 год. гласува по този начин и виждаме резултатите – просто няма аргументи срещу електронното гласуване. Да не говорим, че е и средство да принудим ония в парламента да се съобразят с решението на народа и да се отвори вратата за бъдещи референдуми, с които да се обърне пирамидата на тази разкапана политическа система.
Ами това е. И все пак на всяка цена идете и гласувайте, за да имате и правото след това да критикувате и изисквате, да включите на вълна обществен дебат, независимо че кампанията приличаше на скучен индийски филм с предизвестен, досаден финал. Нали и за това се борехме преди четвърт век!?
Христо Марков