Неразградената ДС имплантира второ и трето поколение във властта
Януари е съдбовен месец в българската история. Няма да се връщаме много назад, но само в рамките на миналия век ще припомним 10 януари 1944 г и 10 януари 1997 г. На първата дата София е срината от най-голямата за страната ни бомбардировка през Втората световна война. А на 10 януари 1997 г под натиска на гражданското недоволство беше свалено правителството на Жан Виденов. И така обществото показа, че иска промяна. 20 години по-късно се питаме дали сме научили урока, както и дали няма да станем свидетели на фарсовото повторение на историята.
А поводи да си задаваме тези въпроси, дал Господ. Като гледаме как червените помпат мускули и се надяват на изборна победа, не може да не си спомним Виденовата зима, когато заплатите бяха 5 долара, пенсии – 3 долара, а магазините –празни. Кабинетът на Жан Виденов ще остане в историята с няколко факта:
– че беше шампион с министри и зам.-министри, щатни и нещатни сътрудници на Държавна сигурност,
– че самият Жан Виденов е бил съдържател на явочна квартира, вербуван от ДС-Пловдив през 1988 година с псевдоним „Дунав“,
– че предизвика нечувана икономическа и продоволствена криза, при които не само липсваха основни хранителни продукти, но нямаше и хляб и eдва не стигнахме до гладомор като в Украйна по времето на Сталин,
– че беше свален от власт чрез обществен натиск.
Сега от БСП така се нахъсват за властта, че ако се оправдаят очакванията и прогнозите на анализатори и политолози, можем да станем свидетели на
поредния червен експеримент
На „Позитано“ 20 вече точат лиги за следващ кабинет, а и екипът, който вече се изгражда около новоизбрания президент Румен Радев, явно им дава основание за надежди. Колкото и да не му се искаше, генералът от резерва Радев с неохота призна, че е бил член на БКП. В последствие поради стечение на обстоятелствата той, разбира се, се деполитизира. Става дума за това, че настъпват промените след 10 ноември 1989 г, които наложиха деполитизирането на армията и полицията. Сега обаче можем да станем свидетели на завръщането на блудния син при партията-майка, ако съдим не само от вицепрезидентката Илияна Йотова, която е член на ръководството на БСП, но и от екипа около новоизбрания държавен глава. Още по- стряскащо е, че на важни места на „Дондуков“ 2 се разполагат хора, семейно обвързани с Държавна сигурност.
Вече стана известно, че бащата на журналиста Иво Христов, който ще е началник на кабинета на президента, Христо Христов е кадрови офицер от комунистическото военно разузнаване РУМНО, работил в президентурата в Истанбул под псевдонима „Бояджиев“, а по-късно в Брюксел като „Дилянов“.
И още една биография „блесна“ от президентския антураж. Борец срещу решението на Политбюро на ЦК на БКП, от 29 декември 1989 г. – да бъдат възстановени имената на турците и мюсюлманите, отнети от режима на Живков по време на Възродителния процес, се оказа много близък до екипа на бъдещия президент Румен Радев.
Настоящият шеф на БСП в район „Сердика“ и водач на пропагандата на червените в София блесна като важен персонаж от първите националистически митинги през януари 1990 година. Превъплъщенията през годините на Спас Колев бяха осветени в последното предаване на „Минало (не)свършено“ на Евгений Михайлов.
Така фамилиите на неразградената машина на Държавна сигурност продължават да се имплантират второ и трето поколение във властта.
И тук възниква закономерно въпросът: ами защо нищо не направихме, за да разградим тези структури? Нали, като се започне от онзи 10 януари през 1997 г и след него 40 дни стотици хиляди се събирахме всяка вечер на шествия, за да отидат в миналото комунистическото управление и кукловодите от Държавна сигурност? Кой носи отговорността за не проведената лустрация и мутризацията? И
отговорите съвсем не са лицеприятни
Защото близо две десетилетия хората, които свалиха правителството на Жан Виденов, не знаеха, че на четвъртия ден от протестите на спешно заседание на НКС на СДС Иван Костов налага обсъждането на темата за забележете – програмно правителство между БСП и СДС . Това стана известно благодарение на публикуваната от Faktor.bg скандална стенограма от онова заседание, от която може да се прочете за каква подмяна става дума.
Ето какво казва присъствалият на това заседание Евгения Михайлов: „На четвъртия ден от протестите на 10 януари ни беше наложено да обсъждаме възможността за съставяне на програмно правителство между БСП и СДС. Само съпротивата на така наречените „Кинжали“ попречи на този план на Първанов и Костов, и той не беше задействан. Добре е да си припомним и тази Стенограма от 117 стр., защото тогава хората по блокираните кръстовища, магистрали, градове и села, и студентите в окупираните университети не са подозирали, че им се готви и такъв сценарий. Тя е наръчник по политическа демагогия и манипулация. С всички действия през 1996 и 1997 г. приближените на Луканов, а по-късно на Първанов и Иван Костов обслужиха кръговете, на които бяха продадени най-вкусните хапки от българската икономика. И отново те бяха
свързани с БКП, ДС и с Русия….
Хората по площадите не знаеха за всички тези задкулисни игри и не бяха дали гласа си за максимата на Командира: “ Животът е по-силен от скрупулите.“ …Най-голямата измама е, че Костов започна да се възприема като емблемата на СДС. Той в началото на 90-те години ненавиждаше седесарите, беше му досадно да ходи по митинги и да е сред хората, но постепенно успя да ги омае и да създаде култ към себе си…“
Затова, когато днес след 20 години се връщаме към събитията от 10 януари 1997 г, не можем да търсим едностранни отговори за подмяната, която пред очите ни дойде на знамето на промяната. И както ще каже Александър Йорданов „за една стенограма и за опита, когато народът искаше възмездие за БСП за националната катастрофа, на СДС да се подхлъзне „динената кора“ за преговори, за „експертно-програмно правителство“, което да бъде като спасителен пояс или както тогава съм казал – „мост“ по който БСП да оцелее. И тази партия оцеля.“
Уроците на 10 януари 1997 г наистина са много. Особено сега, когато предстоят предсрочни парламентарни избори. И когато се роят нови и нови субекти, повечето определящи се като десни. А 10 януари е един от уроците тъкмо за миналото и настоящето на десницата. Защото „умните и красивите“ фрази могат да си останат само лозунги-магнити за избирателни гласове. А после старата песен да продължи на нов глас, ако нямаме бдителността да оценяваме политиците си по делата, а не по думите.
Майя Любомирска, Faktor.bg