Дискусия: Какво празнуваме на 24-ти май

БРАТЯТА
Константин-Кирил Философ и брат му Методий от Солун са византийски мисионери от девети век, изпратени от император Михаил Трети да проповядват християнството сред моравските славяни на княз Ростислав (в днешна Словакия).
ЕЗИКЪТ
Кирил и Методий познават добре езиците на славянските племена, защото са от Солун или Тесалоника, втория по значение европейски град на византийската държава, а в околностите на Солун по тяхно време вече масово се говори някакво славянско наречие, достатъчно близко до езика, говорен включително и в Моравия. Като образовани мъже, добре владеещи граматическата теория, Кирил и Методий подреждат говора на солунските и моравските славяни в строга рамка – спрежение на глагола, падежно склонение на съществителни, прилагателни и причастия, брой и точно произношение на съществуващите членоразделни звуци. Едновременно с това двамата съставят азбука, писменост от трийсет и няколко знака, с която този език да може да се записва така, както се произнася, вместо с безсистемни буквосъчетания от латински и гръцки букви, които просто не могат да отразят всички звуци на славянския език (звуци като „ж“, „ъ“ или носовките не могат да се изпишат само с по една гръцка или латинска буква). Двамата превеждат Новия завет и литургията от старогръцки на този нов писмен език, базиран на няколко славянски диалекта и записват превода си с буквите, съставени от тях. Едновременно с това на Кирил и Методий им се налага да измислят няколко съставни термина, с които да преведат различни богославски термини, съществуващи на византийски гръцки. Езикът е славянски. Писмеността е глаголица.
ГЛАГОЛИЦАТА
Тази буквена система служи за писане на същия език, който ние днес сме свикнали да наричаме старобългарски. Неудобна е за бързопис. Изписването на почти всяка буква от глаголицата изисква много движения на китката на скриптора заради многото ченгелчета и кръгчета, че на човек му се отщява да я ползва. Тендовагинитът сигурно е бил познат и на средновековните писари. В резултат възниква втора, опростена версия на глаголицата – ъглестият шрифт, използван няколкостотин години с успех от хърватите.
КИРИЛИЦАТА И БЪЛГАРИЯ
Константин умира в Рим, приемайки монашеското име Кирил. Брат му Методий и ученикът им Горазд известно време служат като християнски епископи в Моравия, но са преследвани от източнофранкските и баварските духовници и графове, така че в крайна сметка моравската мисия на Кирил и Методий се проваля. Трима от учиниците на Кирил и Методий – Климент, Наум и Ангеларий – бягат от Моравия и достигат България. България по това време е донякъде насилствено покръстена от княз Борис-Михаил, кръщелник и затова съименник на византийския император Михаил Трети. Българският владетел приема учениците на Кирил и Методий и ги насърчава да разпространят из България същия славянски превод на Евангелието и литургията. Дотогава в продължение на двайсет години християнството е било разпространявано из Първата българска държава най-вече на гръцки език. Ангеларий умира относително бързо, но Наум и Климент (бъдещите свети Наум и свети Климент Охридски) организират нови писарски ателиета и се хващат на работа сред българите. В България обаче вече близо век съществува традиция да се изработват каменни надписи с гръцки букви. Българските скриптори постепенно започват да заместват глаголическия шрифт на кирило-методиевите ученици с далеч по-познатата им гръцка азбука. България приема славянския език на моравския превод на Евангелието, но не и азбуката, първоначално предложена заедно с превода от Наум и Климент. През десети век българските книжовни ателиета вече изработват ръкописите си почти само на кирилица – шрифт, базиран върху гръцките главни букви, отново с няколко допълнителни знака за звуците, които не могат да се изпишат без буквосъчетания от по няколко гръцки знака. От България към Сърбия и Киевска, а по-късно и Новгородска Рус започват да се разпространяват ръкописи, изписани първо с глаголица, а по-късно и с кирилица, все на същия славянски език. Славянският е език с две писмености и това го прави уникален сред европейските езици. Ролята на България е двойна: първо, запазването на този литературен език, когато той е бил още нов и заплашен от изчезване; и второ – замяната на глаголицата с кирилица с цел улесняване на писарите и читателите.
СЛАВЯНСКИ И/ИЛИ БЪЛГАРСКИ?
Да. И двете. Старославянският език, който в текстовете, изписани на самия него, се нарича „словѣнскъ“, е наричан у нас „старобългарски“ главно от патриотизъм. Това е международен, предимно литературен език, предназначен главно за разпространение на християнската религия. Оцеляването му след провала на моравската мисия се дължи на средновековна България. Разпространението му е из няколко източноевропейски държави и той слага началото на няколкото модерни езика от славянската лингвистична група.

Манол Глишев

ЗА НАШИТЕ БУКВИ,

за кой ли път…

Празникът отмина, но истерията около него няма да стихне.

Гордост от създаването на азбуката и обидчивост от непризнаване на авторството, се блъскат едни в други , патриотарски вълни заливат и отливат народонаселението и удрянето в гърдите „булгар, булгар “ все повече се засилва.

Ето историческите факти за тази азбука , с която ние сега пишем. Подобие на това, което сега наричаме кирилица е създадено в края на 9 век в Преславската школа и се приписва на Климент Охридски, ученик на св. Кирил Философ , за да замени глаголицата, създадена по-рано от него съгласно византийската външна политика с цел славянските народи да не приемат християнството от Рим.

Няма НИТО ЕДИН средновековен исторически извор, в който тази азбука да се нарича кирилица. Един кратък пасаж от житието на Св. Климент споменава, че той е „изобретил други форми на буквите за по-голяма яснота от онези, създал мъдрия Кирил“. Шрифтът, измислен от Св, Климент би могъл да се нарича с по-голямо основание „климентица“.

Наименованието кирилица се появява за пръв път през 1563 година в хърватски превод на Новия завет, печатан в протестантска печатница в Тюбинген.

Този писмен код се състои от 46 писмени знака и се усъвршенства през 15-18 -ти век с усилията на хора от много държави. Кирилицата е в редовна употреба в Хърватско и Босна едновременно с нарастващата честота на латиницата. Основни средища за развитието и модернизирането ѝ са Дубровник и Далмация, отчасти и Венеция, от школа на францискански книжовници. В Германия работи протестантска печатница, ползваща кирилица и глаголица.

През 1708 година руският цар Петър Първи провежда реформа на писменaта система, за да улесни книгопечатането. Възлага задачата на холандско печатарско ателие, което я опростява, доближава до латинската азбука и я прави приложима за нуждите на книгопечатането. С указ е въведена за задължителна в Русия , дава ѝ се името ГРАЖДАНСКИ ШРИФТ.

Това е азбуката, която днес наричаме кирилица. До първата четвърт на 19 век в България се е ползвала старата форма на „кирилица“, предимно за църковни нужди. Гражданският шрифт се възприема първо в Сърбия с реформата на Вук Караджич, а през 1830 година и в България. В началото на 20 век в Украйна и Беларус се възприема стандартен правопис, базиран на гражданската азбука,въведена от Петър Първи и оформена от холандски печатар. През 1945 г. към него се присъединява и Македония , с промени, пригодени към гръцката машинописна система.

В европейските енциклопедии определението за кирилца е – „група сходни азбучни системи , използвани от различни езици в Източна Европа и Азия“. Нито дума за българско авторство.

Причините за приемането на тази писменост при всички народи са политически. България не е изключение. Създаването на тази азбука е обслужвало византийската политика и желанието на Византия да откъсне българите и другите славянски народи от културното и политическо влияние на Рим и Западна Европа.

Всички азбуки на човешката писменост водят началото си и са заимствали от древните писмености на шумери, египтяни, гърци латини. Така са постъпили и братята Кирил и Методий в своето творение. Ако нещо отличава нашата писменост от другите то е , че не се знаят имената на създателите на йероглифите, клинописа, писмената на древните гърци. Но още от началото на новата ера, с развитието на търговията и занаятите, има тенденция за стремеж към опростяване на писменността, желание тя да бъде разбираема и достъпна, буквите да бъдат лесни и бързи за изписване. Карл Велики дори издава декрет, който задължава духовниците да пишат ясно и четливо свещените книги.

И не в български, а в по- общочевешки план, ако нещо наистина е дало тласък на писменността да стане основа на културата, това е книгопечатането на Гутенберг. С въвеждането на подвижния печатен набор азбуките се изчистват графично от всичко излишно и КНИГАТА влиза в масова употреба, вече не е достъпна само за знатните и богатите, за духовенството, а и за всеки обикновен гражданин на Европа.

Симона Богданова