Днес ще се запознаем с друга страна от „творчеството” на графомана Спас Гърневски – тази на документалист на Пловдивската организация на БКП. През 80-те години на 20 век в печатницата той се превръща в най-активният дописник за „славните” времена на партизани, ятаци, прогресивни люде от пловдивския пролетариат. В статията по-долу ще прочетете за славния път на партизанина Спиро Веселинов-Марин, който е увековечен от неповторимия Спас. А всъщност той си е най-обикновена съмнителна личност, предадена от своите партийни другари. Но кръчмарският син Спас е вдъхновен и опиянен от него.
Да дадем думата на един тогавашен колега на Спас в пловдивската печатница: „През 80-ге години Спас стана нетърпим: понеже нямаше никаква работа като склададжия, по цял ден пишеше оди и статии за Партията и ръководителите на БКП. После обикаляше началниците да им чете какво е написал, после минаваше и през нас да се похвали. Дори партийците му се чудеха, но Спас не спираше, грижливо зализал лимбата си с разтвор от захар и вода. Затова всички му викахме Лимбосания. Всъщност той го правеше с цел. Той усети, че по партийна линия може да го изпратят да учи на дърти години чрез РАБФАК. В крайна сметка така и стана…”
Не ми остава нищо друго освен да ви призова да се запознаете с творбата на Спас Гърневски. На тридесет и пет звезди от изгрева
/61 години от рождението на Спиро Веселинов- Марин/
Спас Гърневски
През размирната 1924 г. едно семейство, прокудено от родния си край, поема неизвестния път на своето съществуване. Село Крушево – Демирхисарско е вече история. По това време тук мародерстват михайловистите и прогресивни хора като Иван Веселинов са тврде често преследвани и малтретирани. Но не е от тия Иван Веселинов дето ще преклони глава от страх пред беззаконието. Решението е взето. Отново на път. Отново към неизвестното. Този път към Пловдив.
Една схлупена къщичка в подножието на Сахаттепе приютява семейството. И отново започва тая жестока битка с живота, имаща две измерения: хляба и Истината. Започва за Спиро чиракуването в обущарницата, а заедно с него идва и краят на училището. Сега не е време за училище. Време е за хляб и за истина. И именно тя го отвежда по-късно в малката печатница на ул. „Гладстон”. Печатарската магия го пленява. Упоява го ароматът на мастила и хартия. Велико нещо е съприкосновението с новопечатащите се книги. Който не е работил в печатница, той не знае.
От тук до редиците на РМС разстоянието е една крачка. Тя е направена през 1938 год. Занизват се дни на революционно опиянение. Избран е за секторен отговорник на ІІ район на РМС. Тези години са огънят и водата, в които той се калява като опитен и верен син на пловдивския пролетариат. Център на внимание е на всяка ремсова сбирка. Рецитира любими сатирични стихове и със скромното си и другарско отношение към всички е всепризнат лидер на прогресивната младеж.
През втория месец на 1944 год. Спиро е освободен от затвора. По това време пролетарски Пловдив преживява болките от разгрома на легендарния отряд „Антон Иванов”. Честните хора с въодушевление изпращат своите верни дъщери и синове в новосформираната бригада „Георги Димитров”. През месец април Спиро Веселинов и неговата сестра са вече редови бойци от състава на бригадата. Със своята смелост, дисциплинираност и безстрашие той е определен да участвува в редица акции, явки и сражения.
В началото на юни 1944 год. заедно с група партизани е изпратен в района на селата Коматево и Фердинандово /Първенец/ със задачата – доставка на храна. На връщане, изпълнили задачата, партизаните попадат на засада… Спиро с още двама другари слизат в Пловдив с надеждата да се срещнат с куриера на бригадата. На яташката квартира, в която е отседнал, е съдено да повтори юдейската история с Къкринското ханче. Устата на подъл предател прошепва на полицията фаталния адрес. Спиро Веселинов Марин е арестуван. Разпитите и инквизициите са пъклени. Устата на партизанина, разбира се, не отронва нито дума. Само очите са широко отворени, когато на 5 август, едва двадесет и две годишен, го извеждат рано сутринта с още двама партизани над Свети Спас днешното Храбрино.
Куршумът, изстрелян коварно в гърба му, е просто сигнал: сигнал да бъде изкачена последната част от стълбата, спусната през покрива на схлупената къщичка в подножието на Сахаттепе, изплетена от лъчите на слънцето.
А капките кръв, обагрили напуканата земя, са навярно ония лумнали тридесет и пет звезди – броят на дните, които оставаха до изгрева на мечтите му.
Христо Марков