Родом от Самоков, предприемчивата Елица Стойчева е добре позната не само в България, но и извън нейните предели. За любителите на детайлите – след ПГ „Констонтин Фотинов“ завършва УНСС. От ранна възраст тя открива у себе си страстта към пътешествията и желанието да опознава другите, включително и културата на различни етности и националности. От известно време подкрепя и друга кауза, като тази да помага на другите да открият… щастието, да се самоусъвършенстват, да следват и реализират идеите си. Казва, че често приятели и хора около нея определят инциативите й като рискови. За риска тя има своя философия и я сподели пред сайта „Самоков инфо“:
„Рискът попада в топ 5 на факторите, които спират хората да стартират собствен бизнес.
Интерсното е, че част от факторите, които оценяваме като рисковани в краткосрочен план, намалят риска в дългосрочен и обратното – тези които оценяваме като „сигурни“ в краткосрочен план се превръщат в доста рисковани в дългосрочен.
Например, ако наемната работа е „сигурна“ в краткосрочен план, то в дългосрочен план, предвид обстановката в страната, е доста рисковано, да не кажа и наивно да разчитаме на достойна пенсия.
В краткосрочен план, започването на собствен бизнес ( с премерени рискове за първоначална инвестиция, разбира се) изгледжда доста рисково начинание, но в дългосрочен план именно бизнесът ни дава възможност да не работим от 9 до 17 в следващите 20-30 години.
Бизнесът ни дава и възможността да се пенсионираме не на 65, а на 35 години и то с доста по-достойна пенсия.
Бизнесът ни дава свободата да можем да работим както, от където и с който си поискаме, стига само да имаме яснотата, смелостта и постоянството да го изградим по начин, по който не правим компромиси с важните за нас неща.
А парметрите и целите в него да не бъдат общоприетите, а нашите си.
При много хора забелязвам един доста опасен синдром на засилен хазартен принцип във важните аспекти на живота им, а имено, че продължават да инвестират време и енергия в неудвлетворяваща за тях кариера и/или отношения.
Какво имам предвид? Да си представим следната ситуация:
Ани от 10 години работи като счетоводител и това изобщо не я удовлетворява, ходи с нежелание на работа, мрази понеделник и само се чуди как да скатае на работното място.
Какво прави Ани:
-намира си обкръжение от хора, които мразят работата си, за да мрънкат заедно
-сменя фирма след фирма, с надеждата работата да й хареса повече
– когато я попиташ- мислила ли си да смениш сферата, тя те заклеймява за луд/а, защото тя вече има 10 години опит в тази сфера и да я смени е пълно безумие, предвид, че стартира евентуална нова кариера в друг сектор с много по-ниска заплата и с доста повече труд.
„Така че – смело завява Ани- това, което ми предлагаш, освен крайно нереалистично, е и изключително неизгодно за мен“
Аз се питам къде е изгодата в тази ситуция?
Къде е изгодата за Ани, за нейните близки, за компанията в която работи и за обществото като цяло?
Ще кажете много глобален въпрос, може и така да звучи, но трябва да сме съзнателни за последствията от нашите действия и бездействия не само за нас самите, но и за другите, което е тема за един друг бъдещ разговор.
И така, подобно на един хазартен тип, който е загубил 10 000 лв. на рулетка и продължава да играе на същата тази рулетка, само и само, за да си ги върне, така и Ани е инвестирала 10 години от живота си в професия, която я кара да се чувства неудовлетоворена и нещастна, но продължава да инвестира още и още в нея, защото е прекалено „неизгодно“ да промени нещо. Даже като се замисля, човекът с рулетка е в по-изгодна позиция, защото все пак има дори малък шанс да си върне парите, а Ани инвестицията– не.
Интересно ми е как все сме толкова вманиачени да ни е изгодно, че някъде в тази „изгода“ изгубваме себе си.
Толкова голям приоритет ни е да „не се минем“, че това какво искаме, остава на заден план, на заден план остават и дейностите, в които искаме да се раздадем докрай, вдъхновението, творчеството, желанието да даваш и даваш на другите, без да се пестиш.
Пестеливи сме и мерим с най-ситните линийки на кой какво сме дали и ако сметката не излезе в наша ползва, започваме да мерим още по-старателно, случайно да не се прецакаме да направим повече, отколкото се очаква, да не дадем повече, отколкото сме взели.
Голям порочен кръг се заформя, в който с всяко завъртане ставаме все по-предпазливи, пестеливи и пресметливи.
В този порочен кръг губим и губим най-вече от себе си.
С циркулирането в него ние губим онези неща, за които, ама изобщо, не искаме да се пестим, в които искаме да вложим цялото си сърце, а те пък от своя страна ни дават енергия, вдъхновение и смисъл.
В този кръг ние сами се отказваме от истинската любов, за която искаме да даваме и даваме от себе си, без изобщо да се интересуваме какво ще вземем от нея, защото удовлетворението изпитваме именно в даването без мярка и очаквания.
И всичко това, защото „най-важното е да ни е изгодно“, защото „тряба да играем на сигурно“ и защото 10 години трудов стаж е „срамота да отидат на вятъра“.