Писателят Асен Христофоров не е роден в Самоковско, той е пловдивчанин, който като млад заминава за чужбина. Учи първо в Робърт колеж в Цариград, а след това и в Лондонския университет, в изключително авторитетното и до днес Лондонско училище по икономика и политически науки. Завръшва го и се установява в София, скоро след това се жени за Люба, която също е пловдивчанка.
От малък Асен обича планината и любимите му места за летуване са в Родопите. Семейството му често посещава тогавашното летовище Свети Константин над Пещера. Тук се запознава и с бъдещата си съпруга Люба, която също е пловдивчанка. Традицията продължава и след брака, докато двамата не откриват Рила. Събитието е разказано в неговите непубликувани приживе спомени:
„И двамата обичаме планините. Това е може би едничкото единство в нашата брачна диалектика – останалото е борба на противоположностите. Но и в това наше общо влечение към планините Любка винаги остава на особено мнение. (…) Вътре в три години пребродихме Родопите на длъж и шир – като иманяри, които търсят златото на природата. (…) Любка веднага реши, че трябва да летуваме из Рила, която и двамата не познавахме. Но ако тя избра планината, аз посочих летовището, заявявайки твърдо, че ще летуваме в Чамкория и никъде другаде из Рила. Любка, разбира се, бе отново на особено мнение.“
От този момент Асен, а и Люба са пряко свързани с Рила. Писателят посвещава на планината и на хората, които живеят около нея и в дебрите й много от страниците си. Те са възторжени, но и, на места, иронични, на други тъжни. Всъщност още първото посещение в Чамкория е свързано с любопитен дребен епизод, който Христофоров възприема като тежка обида и на няколко пъти се връща към него в книгите си.
Случката е следната. Младоженците са се настанили в Чамкория и решават да пият кафе в заведението в центъра (на Песъко). Но там лондонският възпитаник и софийски професор, е помолен от сервитьора да напусне заведението, тъй като не е подходящо облечен – с къси туристически панталони, а в момента там се сервира „файф оклок” чай.
Премеждията в Чамкория продължават, за тях може да се прочете в книгите му, а Христофорови тръгват нагоре, към върховете.
След време те попадат в Говедарци и Асен решава да си построи вила там, Люба не е много ентусиазирана, тя предпочита столичния живот. По късно тя ще си спомни:
„Аз протестирах, казвах, че строи гробница, а не вила. Бях млада и все ме привличаше градът. Въпреки заканите ми, че нивга няма да стъпя там, постъпих на служба в говедарското лесничейство. Прекарахме там цяла година. Аз слизах в селото всеки ден, през зимата със ски, когато се стопи снегът от лесничейството ми дадоха една стара и болна кобила […] Следващата година се върнахме в София, но Асен имаше постоянна база в Рила.“
Но вилата е построена, и до днес може да се види край селото, близо до манастирчето, на което писателят също посвещава немалко редове. Малко след политическите промени Христофоров, който е свързан с политическия кръг Звено, а и с т. нар. Отечествен фронт, който държи властта, е уволнен от Университета и все по-често и по за дълго е в Говедарци. Въпреки подозрителното отношение на местните хора, въпреки няколкото обира на вилата. Оттук през 1951 г. го прибират от Държавна сигурност. Автобиографичният разказ „Г-н Кандид от Говедарци” представя деня преди ареста. Няколко месеца Христофоров е следствен, след това, без съд, е изпратен в лагера в Белене. И пак тук се завръща след като е освободен, година и седем месеца по-късно.
Вратата към Университета и научните занимания е затворена завинаги. И Христофоров се насочва към писателското поприще, на което е стъпил още през 1945 г. със забележителната си книга „Скици из Лондон“. А също и към преводи, а и към краеведски изследвания, посветени на Самоковския край. Тук той пише „Самоков. Исторически очерк“ (1962), „Искровете. Историко-географски очерк“ (1962), „Говедарци и околностите му“ (1967) и немалко статии и очерци. Смъртта също свързва Христофоров с Говедарци – през лятото на 1970 г. той се разделя с живота във вилата над Говедарци.
Литературните произведения на Христофоров са изпълнени с истории за хората от Говедарци, за хижари, алпинисти и запалени планинари. Някъде той нарича селото Мацакурци, според местна легенда, с което си навлича гнева на част от местните хора. А името бързо се превръща в нарицателно и съвременниците почват да го използват шеговито не са тукашните хора.
В Самоков и околностите му се развива действието на несправедливо пренебрегваната повест на Христофоров „Иманяри“, както и на историческия му роман „Ангария“ – това са, струва ми се, единствените му по-големи произведения, които не са свързани пряко с преживявания и наблюдения на автора. Впрочем в „Иманяри“ също вероятно са влезли наблюдения на автора. А романът „Ангария“ е резултат от сериозни исторически проучвания на автора за църковните борби и съпротивата срещу отменената вече ангария в Самоков в средата на ХІХ в. В наши дни се появи и едно твърдение за не съвсем коректното му ползване на един непознат доскоро източник – записки на учителя Христо Зафиров Кондоферски от 1908 г., по-точно – за отсъствието на посочването на този източник.
Повече за този сюжет може да се намери в послеслова към новото издание на романа, което току-що излезе като четвърти том от Избраните съчинения на Асен Христофоров.
Въпреки че авторът подготвя и публикува второ допълнено издание, историческият роман остава недооценен от критиката. Надявам се, че новото му издание ще достигне до нови читатели и ще провокира литературната критика да разшири и задълбочи представите за този несъмнено значителен български писател, тясно свързан със Самоковския край.
Николай Аретов
бел.ред. Този текст публикуваме по повод предстоящата 108-годишнина от рождението на Асен Христофоров. Както е известно, той е роден на 16 декември 1910 година в Пловдив. Наскоро издателство „Кралица Маб“ отпечати новото издание на романа „Ангария“, четвърти том от Избраните съчинения на Асен Христофоров.
Авторът на текста, Николай Аретов, познава в детайли биографията и творчеството на Асен Христофоров, тъй като от години проучва дейността му. Николай Аретов от 1982 година работи в Института за литература при Българска академия на науките, преподава в СУ „Св. Климент Охридски“. Главен редактор е на издателство „Кралица Маб“ и на списание „Литературна мисъл“.