Анжело Куюмджийски – една легенда от Самоков

0010Когато видях за първи път красивата крайморска къща на Станчовата алея във Варна, останах без дъх – уникална конструкция, витражи и доста други орнаменти, изискан късен сецесион, сякаш бе покрита с патината на времето и разкошната зелена растителност, даже излъчваше някаква тайнственост. Запитах стария Сашо Сталийски, на когото бях на гости, чие е това архитектурно бижу, и чух интересна история: „На Анжело Куюмджийски. Беше най-богатият човек в България. Няма Буров, няма Чапрашиков, дори Асен Николов не беше толкова богат. Няколко пъти тук съм виждал да идва Царя, за пари, разбира се. Анджело не контактуваше с всеки, идваха най-вече негови лични приятели – депутати, министри и нали ти казах – Царя и семейството му. Чест гост му бе Кирил, царският брат. За толкова години баща ми да е отишъл най-много два-три пъти на гости на Анжело. Абе, беше малко потаен, после изчезна и тази вила я подари ли, продаде ли я, нещо неясно се въртеше. По-късно комунистите я взеха и направиха приемна от нея.”
Тогава ми стана адски интересно да науча повече за този човек. Разрових се и разкрих смайващи неща, но и много легенди, защото самият Анжело е бил освен авантюрист от световна класа и много потаен, а често действията му са граничели с далаверата, измамата, комбинирането на несъвместими неща, но и много благородство към българското племе. Оказа се, че на този човек, магнат от световна класа, търговец на тютюни, аферист, производител, меценат, няма запазена нито една снимка, ама наистина нито една. Не знаем как е изглеждал един човек със значително място в родната ни история, но за това по-късно.
В регистрите на община Самоков е записано, че през 1886 год. в града е роден Челеби Нисим Куюмджийски, а няколко години по-късно е добавено: Рахамим Куюмджийски. Още от тук започват загадките и легендите. Стари самоковци ми разказаха подробно за рода, но и много противоречия за самия Анжело. В Самоков той е по-известен като Ангел Куюмджийски. В края на 19 век в кондиката на църквата е записано, че е извършено православно кръщение на детето от мъжки пол Ангел Куюмджийски. Самият Ангел-Анжело още от малък се българеел, странял от еврейските деца в Самоков и се заигравал с децата от съседната махала – българчета. И от тук още започват легендите. Оттогава тръгва версията, че старият самоковски златар Нисим Куюмджийски, син на Бохор Кюмурджията, е осиновил последното си дете, чиито родители били отнесени от страшна болест, май туберкулоза. Детето било съвсем малко, а бай Нисим бил голям приятел с баща му и решил да го прибере и направи свое дете. Така се появил Челеби-Анжело-Ангел Куюмджийски. Семейството на Нисим златаря /куюмджия означава златар/ било вече нетолкова заможно, клоняло към самоковската беднотия, едвам поддържали предишния стандарт. По това време еврейските семейства в Самоков живеели много задружно в махала Мойсеева. Семейството на бай Нисим дружало със семейството на Ариетата, често сядали на една софра по празници. И двете семейства били ученолюбиви и интелигентни. През лятото наемали къщата на Пиперкови на Продановския рид до Самоков и почивали там, където били летните вили на богатите християни и турци от града. Когато закъсвали с парите, жената на бай Нисим Венезия започвала да му „трие сол” на главата и все споменавала за богатството на Ариетата, а златарят отвръщал: „Ариетата си имат виенската мая. Изгонили ги от Виена, ама дошли в балканската паланка с почести и пари. Виена си е Европа, там и кучетата са по-нахранени и по-интелигентни…”
Малкият често се застоявал дълго в православните храмове в града, особено се захласвал по иконите, на които били изрисувани ангелите /може би затова е избрал името Ангел?/, помагал в службите на свещеника, дори започнал да припява на хора. Баща му Нисим съвсем не се противял на тези му странности, а може би пък и да е вярна легендата за осиновяването и кръвта да го е теглила към вярата на истинските родители. Старите самоковци разказваха преди 15-ина години, че някъде тогава Ангел-Анжело се бил заклел в църквата, че ще стане известен в целия свят, че ще е богат и ще го уважават всички. Така разправял свещеникът от църквата, така разправяли хората дълго време след смъртта му. Някъде съвсем в края на 19 век малкият решил, че трябва да вземе съдбата си в свои ръце, и започнал на изкупува тиквени семки от приятелите и семействата им, после ги изпичал в домашната фурна и след това обикалял Самоков да ги продава по чаршията и Щипи пазар в града. Започнали да му викат „Семкарчето”.
От 20-те години на 20 век е останала една рисунка на къщата на Куюмджиевия род в Самоков, където бай Нисим златарят създал и отгледал семейството си. Рисувана е от самоковския художник Васил Захариев, който по-късно е станал придворен художник. Той бил на почит в царското семейство и винаги бил с тях, когато идвали в „Царска Бистрица”, дори и след смъртта на Борис Трети. Сега някогашната улица „Мойсеева”, където живеели куюмджийте в Самоков, носи името на художника Васил Захариев.
Една от легендите за Анжело Куюмдийски твърди, че той никога не е учил, че всичко научил сам, че животът го очукал твърде рано, още разнасяйки тиквените семки по чаршията, но това съвсем не е истина. През 1909 год. Ангел е вече красив, наедрял и впечатлителен младеж. Дядо Нисим нямал парите да издържа момчето да учи, но пък то имало вече добри контакти с американските мисионери в Самоков, които финансирали и поддържали Американския колеж в града – сегашната гимназия „Константин Фотинов”, която и аз съм завършил. Та американските мисионери били впечатлени от самоковското семкарче и решили да го подготвят със солидно образование. Инвестирали смело в младежа и решили да го изпратят да учи в Париж, в Сорбоната. Дали още тогава мисионерите не са вербували Куюмджиев за американската кауза, няма да научим никога. Преди да замине за Франция, младежът решава да смени името си Ангел, което му звучало твърде славянски, и през 1909 год. в самоковската община вече е записан като Анджело. И заминава от Самоков към Париж вече Анджело, по-късно „д” ще отпадне от името.
Други легенди говорят, че бил една година учител в Плевенското лозарско училище, а после станал брояч на парите в Балканската банка.
Младият самоковец в Сорбоната впечатлява преподавателите си и завършва с пълен отличен и златен медал. Талантливият младеж още като студент създава здрави контакти във финансовия елит на Франция, съветва предприемачи и е затрупан с предложения за работа, но той е решил друго, а може би и менторите му – американските мисионери, са имали други планове. Като студент му е оказана висока чест и той е приет в еврейската масонска организация „Джойнт”, което му дава още един куп контакти във финансовия елит на Европа. От Франция Анжело пристига със солидни знания и контакти с европейския елит, води си и белгийска булка, но в Самоков е посрещнат на нож и от евреи, и от българи: „От къде на къде това семкарче, син на фалиралия златар бай Нисим, намери толкова пари да стане френски адвокат? Продал е душата си на фарисеите, станал е шпионин” – така говорят в рилското градче. Разочарован от отношението на самоковските първенци, Анжело се установява в София, където невероятната му комбинативност, финансовата и правната грамотност му дават възможност да започне да придобива собствености в най-престижните индустриални и финансови дружества.
Още през 1919 год. в София за първи път се създава борса за търговия с ценни книжа и акции. Най-активния играч в тази нова за България дейност става Анжело Куюмджийски, който обича да рискува и скоро натрупва огромен запас от дялове в български предприятия. Смело играе и по европейските борси.
Още не е навършил и 40 год., и вече има достатъчно собствен капитал да основе Франко-белгийска банка, която много бързо става основен кредитор на най-перспективните предприятия, което пък позволява на собственика й да контролира значителна част от индустриалното производство на България, особено износа. По-късно банката става Френско-българска банка, след като Куюмджийски изкупува белгийския дял. Някъде по това време магнатът заявява, че поведението на българските политици зависи от техните полици, които той пази в касата си. В пресата е обвиняван, че е международен аферист, който винаги се забърква в най-скандалните сделки, но срещу него няма и ред в съдебните архиви. Особено близък е с големите тютюневи търговци братя Чапрашикови и чрез тях с лидерите на Демократическата партия, като Никола Мушанов и Александър Малинов. Анжело оглавява управителния съвет на най-могъщото дружество по това време – „Обединени тютюневи фабрики”, и практически чрез него започва да дърпа конците и изгражда стратегията на Тютюневия картел, който държи монопола за износ на най-конвертируемата българска стока по това време – тютюна. Съдружници са му все големите имена в този бизнес – братя Чапрашикови, Белчеви, Томасян. След Първата световна война Испания се е превърнала в център на търговията с тютюн в Европа, защото през нея минават качествените тютюни от Северна Африка, за испанските поданици има специални преференции в тази особено печеливша индустрия и нашият герой Анжело Куюмджийски става испански поданик. По това време не съществува двойно гражданство и той е принуден да се откаже от българското. Прави го, а парите му свършват останалото. Той получава всички преференции в търговията с тютюни на испански поданик. Но не може най-богатият българин да не е гражданин на родината си. И тогава той прави една от големите си афери за пореден път със самоличността си. Представя в самоковската община свидетелство, издадено от Самоковското израилско синагогално настоятелство. Това свидетелство и до днес се пази в общината в Самоков и е изцяло фалшиво. Фалшиви са подписите на председателя на настоятелството Хаим Юда Коен и на секретаря Исак Коен. В свидетелството е записано, че Елиезер Куюмджийски и Челеби Куюмджийски са едно и също лице. Челеби е рожденото име на Анжело, преди да стане Ангел, а Елиезер е неговият най-голям брат, който е с 13 год. по-голям от него и умира през 1939 год., но Анжело благодарение на тази фалшификация става пак поданик на Царство България. Еврейското настоятелство се опитва да възрази на явната далавера, но Куюмджийски им отговаря, че те, евреите, цял живот са били мошеници, та още една далавера няма да им навреди. Останалото се урежда с парите на магната. Делото, заведено от Коен в самоковския районен съд, е оттеглено. И Куюмджийски против всички международни разпоредби остава номинален гражданин на две държави – България и Испания. Дейността на Куюмджийски се разраства, наближават смутни времена и му трябва сериозно представителство в големите европейски банки. Нужно му е безпрепятствено да прехвърля финансови активи, но по-малко съмнения ще има от страна на големите акули, ако това става от държава със сериозен авторитет. И Анжело Куюмджийски изиграва за втори път номера с гражданството. Подава документи в Белгия да стане техен гражданин не само защото е белгийски зет, ами по това време оперира с най-големите местни банки. Нещата са отработени – подава заявление, че се отказва от българско гражданство и иска да бъде гражданин на страната, от която е жена му – Белгия. Тук ще отворим малка скоба за неговата жена. Тя е изключително фина и красива дама, със сериозно потекло в Белгия, в рода й се преплитат само благородници, но е няма по рождение, не може да говори /дали е случайно?/ и кандидатурата за жених на красивия и заможен българин идва добре дошла за семейството й. Така Анжело бързо става белгийски гражданин, но все пак си е българин и той особено държи на това. Една вечер събира самоковските евреи, поне ръководителите на синагогата, и лаконично им обяснява, че е по-силен от цялата им общност и му трябва документ с по-специфичен характер. На другия ден вече има документ, че Челеби Куюмджийски и Рахамим Куюмджийски са едно и също лице. Този Рахамим е средния брат във фамилията, роден през 1883 год. И този документ се пази в самоковската община. С него Анжело-Ангел отново получава българско гражданство и е едновременно – българин, белгиец и испанец. Изобретателният евреин дарява за „услугата” огромна сума на еврейското настоятелство в Самоков и още по-голяма сума на местната гимназия, поддържана от американските мисионери, които го изпращат да учи в Париж. На тържеството по случай направеното дарение в двора на гимназията благодетелят държи реч, в която казва: „На България й трябват даскали, много добри даскали и се надявам вие да подготвите такива”. Дядо ми, Манол Стоянов Джавезов /р. 1911 год./ бе завършил тази гимназия и от фондацията на Куюмджийски е изпратен да учи педагогика във Виена, после се завръща в България и става даскал, защото имал такъв договор с американската мисия в Самоков. Дори години след това Анжело Куюмджийски особено държи на самоковската гимназия и дори по комунистическо време тя бе останала със странен статут заради особената собственост. След 1944 год. комунистите я отнемат от настоятелството на американския колеж и я правят като всички соцучилища в страната, но един ден се официално писмо от американското посолство, в което изрично се обяснява, че гимназията е собственост на американската мисия и на един много авторитетен човек в САЩ, наречен Анжело Куюмджийски и ако тя не остане педагогическо училище, ще последват много сериозни санкции срещу държавата България. Аз самият също завърших тази гимназия и в дипломата ми от 1981 год. изрично е изписано „Педагогическа гимназия „К. Фотинов”. Бе останала единствената педагогическа гимназия в страната, защото заплахата на енигматичния Куюмджийски действаше още.
През 1925 год. има една любопитна история. След атентата в църквата „Св. Неделя” се появяват съмнения, че част от парите при атентаторите са от авоарите на Анжело, но всякакви документи по случая с финансирането от неговата банка изчезват, истината е, че финансовият благодетел на престъпниците комунисти Марко Фридман също е евреин и в него намират огромна сума пари при арестуването му. Самият Анжело яростно отрича това и твърди, че винаги се е борил с комунистите, като сочи позицията си по отношение на самоковската комуна. А историята е следната. Някъде около 1920 год. самоковските комунари печелят местните избори и правят първата в България комуна. Твърде скоро обаче се оказва, че те са изхарчили всички пари в общинската хазна и тръгват да организират хайки за събиране на пари от богатите самоковци. Тогава се надигат селата около града на бунт. Финансовият благодетел на селяните е митичният Анжело Куюмджийски, който заявява пред местен вестник: „Не може такъв град като Самоков да се управлява от най-големите гащници и простаци”. Селяните се надигат на бунт и с коси и криваци нападат общината в Самоков, избиват половината комунари и слагат край во веки веков на Самоковската комуна. За погрома самите комунисти обвиняват Куюмджийски.
Сдобил се и с белгийско гражданство, Анжело Куюмджийски става един от основните играчи на международните борси. Определян е за най-големия спекулант на борсата, но е факт, че в условията на финансова криза той става приказно богат, дори до европейските стандарти. В България става основател на българското параходно дружество заедно с друг богаташ – Асен Николов от с. Микре, Ловешко. Двамата в края на 30-те години притежават флотилия два пъти по-голяма от тази на държавата. Куюмджийски става собственик на българското индустриално керамично дружество „Изида” в гр. Елин Пелин и е подпредседател на акционерното дружество „Орел”. Създава и финансира щедро вестник „Отечество” – силно патриотично издание, което по-късно се възприема като орган на ратниците с лозунга си „Напред и нагоре!”
В навечерието на войната той извършва най-голямата измама срещу хитлерова Германия. Немците му имат доверие като стар техен клиент и му поръчат да им достави уранова руда някъде от Азия. Куюмджийски обещава и прибира тлъсто капаро. Наема един стар кораб, който едва се придвижва, но го товари и тръгва. Корабът е напълнен с опаковани в контейнери камъни, но той уведомява германците, че корабът е пълен и плава към тях и получава сериозна сума от договореното. Някъде в Индийския океан корабът потъва, но целият екипаж от българи се спасява с изключение на охраната, която е от немци. Легендата разказва, че българите са ги избили още по-рано, при тръгването на кораба и после сами са потопили кораба. Куюмджийски дори прибира застраховката, която е направил предварително в „Лойд”. Германците са бесни и го издирват, за да го ликвидират, но испанският гражданин, който е сключил договора, го няма никъде. В същото време Обединените тютюневи фабрики продължават да са най-големият доставчик на тютюн за Германия, а зад тях стои самоковският аферист.
При издирването ми се натъкнах на страховити легенди, които за съжаление няма как да се докажат и страшно съжалявам, че не съм знаел историята по-рано, та да разпитам дядо ми, който е познавал Анжело. Поне щях да науча как е изглеждал този човек. Една от легендите гласи, че Анжело Куюмджийски е имал двойник, момче от Самоков, който имал някаква прилика с оригинала и на много места се е представял за бизнесмена и борсова акула. Двойникът го следва навсякъде, дори и след емиграцията. А в Самоков още се разказва историята, че през 1955 год. в общината се появил човек, който се представил за… Анжело Куюмджийски и оставил нотариално заверен препис от акт за дарение на общината. Странното е, че в някои източници се твърди, че Анжело е починал през… 1953 год. Друга една легенда разказва за голямата му любов Ирина, която е била лекарка в Самоков и той особено държал на нея. Тук вече идва действителността. Истината е, че прототипът на Борис Морев в романа на Димитър Димов „Тютюн” е точно Анжело Куюмджийски. Димов е живял в Самоков и е бил добре запознат с неговата история, дори името на любимата му е заимствано едно към едно от оригинала, историята със жената на Морев е също такава като на истинския прототип. Поради политическите главоблъсканици самият Димов не е говорил открито за истинския прототип, но пред приятели винаги е споделял, че много от чертите са взети от Куюмджийски. Също така в романа съществуват и неговите приятели братя Чапрашикови и Демократическата партия и т.н. В Боровец и днес съществува вилата на Анжело, която той подарява на любимата си Ирина, където са правили срещите си, и още има стари самоковци, които с удоволствие ще ви разкажат историята на българския Крез и неговата Ирина.
Истината е, че през целия си живот Анжело остава българин и много обича Самоков. И тук се намесват приказките за двойника, но е безспорен факт, че той не оставя много чисто материални неща тук, дори снимка не оставя, но пък в българската държава остават построените от него къщи, които са били архитектурни шедьоври още тогава. Проектирани са от български архитекти, защото самият Куюмджийски твърди, че имаме много кадърни архитекти. Първата къща я завършва през 1929 год. и е на ул. „Оборище” № 25-29 и е била образец за лукс и разточителство по онова време. Тя стои и до днес – това е сегашната резиденция на френския посланик. Втората къща е построена на съседната улица „Велико Тръново” и тя се отличава с изключителната ефективност, още тогава е отоплена изцяло с локално парно отопление и отделен водопровод. Завършена е през 1935 год. Тази къща той я продава, когато не е в България през 1947 год., на САЩ и тя става дълго време приемна на американския посланик. Дарява още няколко сгради на общините в Самоков, Елин Пелин и София.
Усетил идването на войната и антиеврейските закони, а може би по друга причина, в началото на 40-те год. Анжело Куюмджийски изчезва от България. И тук легендите са в повечко. Според едни заминава през 1939 год., според други през 1940 год., но най-достоверната версия е, че заминава през 1941 год. най-напред за Париж, а след това за Ню Йорк, където прехвърля бизнеса си, но никога не прекъсва връзките си с България и Европа. Преди да замине от тук, Анжело предприема една странна стъпка. Издирва и унищожава или изтрива всички снимки, които са съхранили по някакъв начин образа му. Това е причината да нямаме достигналадо нас нито една фотография на енигматичния български евреин. Дори в архивите на Самоков не може да се открие и детска фотография на бившия Ангел или Челеби. Има на братята, на баща му, но негова снимка няма никъде и нито един музей не притежава такава. Някъде през 2003 или 2004 год. от дядото на един приятел от Самоков – Пламен Сайменов – получих една фотография, за която той твърдеше, че е на Анжело Куюмджийски, той бил работил в негова фирма в Самоков. От нея ме гледаше човек с определено волева физиономия, квадратна брадичка и решителен поглед. Показах я на Сашо Сталийски, който е виждал многократно истинския Анжело, и той отсече: „Това не е Анжело, той изглеждаше по съвсем друг начин, това не е негова снимка!”. Отново пълна мистерия или пък историята с двойника, но така или иначе фотография на тази енигма няма и това си е.
Малко преди да замине завинаги от България, Анжело Куюмджийски си прави пластична операция и сменя лицето си. За това вече има многобройни свидетелства, включително в книгата на местния краевед Христо Ярловски „Семкарчето милионер или възкръсващият евреин”. Със сменена физиономия заминава за САЩ и веднага става американски гражданин, а през 1943 год. е произведен направо в полковник от американското разузнаване, което говори, че Анжело Куюмджийски е бил и преди това техен човек. На срещата в Техеран между тримата големи – Сталин, Рузвелт и Чълчил – присъства като част от американската делегация семкарчето от Самоков Анжело Куюмджийски, но този път като високопоставен представител на американското разузнаване. През 1943 год. той е част от плана на ген. Уйлян Донован /директор на стратегическите служби на САЩ/ „Проекта К.” като Куюмджиски. Планът е одобрен лично от президента Рузвелт и ген. Донован изпраща на мисия в Истамбул полк. Анжело Куюмджийски, полк. Джадуин и майор Мъри Гърфейн, които пристигат на 1 декември 1943 год. със задачата да влязат във връзка с българските власти и да договорят примирие. Не се стига до края на мисията заради протеста на Англия, че американците не са съгласували мисията на Донован с тях, и новата мисия е преместена в Кайро, където пък нерешителността на Стойчо Мошанов е непреодолима пречка. По-късно Анжело Куюмджийски вече в САЩ ще сподели – „Винаги съм се старал да помагам на България, но нашите политици са цървули и затова нищо не става”.
Преди това оставя на България един силен спомен за себе си. На 13 юли 1937 год. Анжело Куюмджийски заделя 7 милиона долара и регистрира фондация с името „Фондация за подпомагане на бедни студенти”. В учредителния акт вписва, че с 30% от приходите й всяка година ще се издържат по двама бедни български студенти в най-престижните европейски университети, след като са завършили българското си образование с отличен успех. Един от първите стипендианти на тази фондация е и моят дядо. Останалите 70% от приходите според желанието на Куюмджийски отиват за изхранване на бедните студенти в трапезарията на Студентския дом в София. И досега се разказват истории как в най-гладните години на войната в Студентския дом се е сервирала най-качествената храна. Той продължава да подпомага студентите чак до 1953 год., когато комунистите одържавяват цялото имущество и пари на фондацията.
На Парижката мирна конференция през 1946 год. в едно кафене в Монмартър се е състояла една среща, съдбовна и за двете страни. На чашка калвадос се срещат Анжело Куюмджийски и Иван-Асен Георгиев – най-големият шпионин в историята на България. Банкерът му признава, че по това време изкупува на ниски цени облигациите на българските държавни заеми до войната и после ги продава на правителството на по-високи цени, признал му също, че е тясно свързан с ФБР. Дали още тогава Анжело е вербувал Иван-Асен, не се знае, но през 1956 год., когато той лети за представителството на ООН в Ню Йорк, пак в Париж се среща с българския евреин и му казва директно: „Искам да работя за американците!” За два дни му е уредена среща с американските секретни служби с посредничеството на Куюмджийски и българският представител в ООН започва работа за тях. И така чак до провала му през 1963 год. Иван-Асен Георгиев е разстрелян след кратък процес на 4 януари 1964 год. в Централния софийски затвор и по това време Анжело Куюмджийски си е жив и здрав и още работи в САЩ, често пътува до Париж и няма нищо общо приказките и легендите, че той умира през 1953 год. Според български емигранти в САЩ Анжело умира през 1968 год. в Ню Йорк на 82 год., но други твърдят, че си е отишъл в средата на 70-те години на преклонна възраст. И тук легендите са повече от допустимото. Няма легенда обаче в спомените на Ванче Михайлов – легендарния ръководител на ВМРО. Там той пише, че цялата му издръжка в Италия и разходите на организацията са поети от „родолюбивия български евреин от Самоков милионерът Анжело Куюмджийски”. Щедрите хонорари на Иван-Асен Георгиев също са плащани изцяло от бившето семкарче.
След 1989 год. доста хора затърсиха богатството на Анжело Куюмджийски, но отново удариха на камък. За този човек се знаеше твърде малко, за деца никъде не се споменаваше, знаеше се, че е оставил голяма сума пари на бившата си любима Ирина, но тя отдавна бе покойник, а каквото не бе продал, предварително го бе завещал на българската държава за благотворителни цели. Останалата информация вероятно я има само в тайните досиета на американските тайни служби, нашенската ДС в началото на 70-те години провожда специална делегация в САЩ с тайна мисия да научат нещо повече за енигматичния българин. Май няма никакъв резултат от мисията на ченгетата.
Освен авантюрист, продавач на семки, банкер, умел борсов играч, индустриалец, търговец на тютюн, експортьор, аферист от международен мащаб, американски шпионин и висш служител на тайните служби на САЩ, строител, дипломат, меценат на български студенти и ВМРО, Анжело /Ангел/ Нисим Куюмджийски си остава преди всичко голям българин и самоковец!

Христо Марков

0010