„Ал” от Уилям Уортън – неизвестното продължение на „Пилето” на български

Magic book with magic lights

„Пилето” от Уилям Уортън („Татко”, „Отбой в полунощ”, „Последна любов”) или една от най-обичаните и хвъркати истории най-после се сдобива със своето продължение и на български език в превод на Васил Велчев.

„Ал” е единствената книга на художника Алберт Уилям Дю Ейме (който пише под псевдонима „Уилям Уортън”), която до момента е била публикувана само на полски език и вероятно дори оригиналният ръкопис не е запазен. Абсолютното мълчание, в което появата й е обвита, я превръща в още една от мистериите, които обграждат живота на един от най-добрите американски писатели на XX и XXI век.

Историята на Ал – най-добрия приятел на трагичния герой на Уортън – продължава именно там, където пътят на Пилето приключва. С думите „Но си струва труда да се опита”.
И точно с това се заема Ал, след като се измъква от хватката на армията и военното безумие. Той купува армейски джип, пребоядисва го в предизвикателно жълто, нарича го Пеперудата и поема по безкрайните американски пътища, за да се опита да преодолее травмите си.

Обсебен от свободния живот на пеперудите, той жадува да ги опознае истински – точно както Пилето превръща в център на живота си канарчетата. Ал намира спасение в рисуването, а съдбата го среща с жена, с която споделя мечтата си да има гнездо далеч от хората и градовете.

Но възможно ли е бягството от оковите на реалността?

Приказка за какавидата, която успява да се освободи от пашкула на смъртта, „Ал”е блестящо продължение на „Пилето”, но и история със свое собствено очарование и страст към живота извън ограничаващия кафез на обществото. Книга, след която се лети по-лесно.

Уилям Уортън през целия си живот старателно се крие и не разкрива неща от личния си живот и биография, но има някои факти, които на днешните изследователи се струват безспорни.

Завършва средно образование в Upper Darby в родния си град пред 1943 г. По време на Втората световна война е изпратен на европейския фронт в инженерно поделение. Тежко ранен е в битките при Ардените. След уволнението си от армията продължава образованието си в Калифорнийския университет в Лос Анджелис, където получава бакалавърска степен и защитава докторат.

Първия си роман „Пилето“ публикува през 1978 г. С него той жъне голям успех, особено след като книгата е филмирана то режисьора Алън Паркър с участието на Никълъс Кейдж в главната роля. След това публикува още 8 романа, два от които – „Отбой в полунощ“ и „Татко“, също са филмирани.

През 1988 година дъщеря му Кейт, зет му Бърт и двете им деца, 2-годишният Даниел и 11-месечната Миа, загиват в автомобилна катастрофа в Орегон. Оттогава посвещава творчеството си на есеистика, свързана с причините за тази катастрофа. В последните си години се предполага, че живее в яхта, закотвена по поречието на Сена.

Цитати от Пилето

 

Луди може би са онези, които виждат нещата ясно, но намират начин да се помирят с всичко. 

Измъкнах се от всичко, не само от войната. И сега съм пленник, но пленник на света. Вече не воювам. И всичко ми се струва без значение – едно вълшебно усещане. 

Не бива да слушаш. За да чуеш нещо, не бива да слушаш. За да видиш нещо, не бива да гледаш. За да схванеш нещо, не бива да мислиш. За да кажеш нещо, не бива да слушаш. Земята се върти и ние сме впримчени.

Никой не знае повече от това, което се допуска да знае. 

Да нагласиш мачтата или да уловиш вятъра в платното, е нищо. Знание само, не умение. Птицата познава простора без знание. 

Всичко, което съдържа живот, расте нагоре, но не е свободно. Най-високите клони улавят въздуха и светлината, но само подхранват безкрайната тирания на земята. Растежът сам по себе си е безсмислен. 

Като го анализираш, всяко важно нещо става незначително – както животът изглежда нищо пред смъртта. Умението се унищожава, не, стерилизира се от мисленето; дестилира се в познание. Да мислиш, то е да превърнеш умението в познание. 

Всичко е измислено предварително. Ще те завинтят където трябва, преди да се усетиш. 

Най-сигурният начин да загубиш е да се насилваш да победиш. 

Пол, възраст, раса, всички тия глупости разделят хората един от друг. Надпреварата е единственото, което ни свързва. Но случи ли се да победиш някого, после се чувстваш още по-самотен. 

Състезателните игри сме ги измислили, за да забравим, че сме забравили какво значи игра. Да играеш, то значи да вършиш нещо заради самото него. 

Канарчетата точно за това пеят, сигурен съм. Тях ги затварят в клетки, защото пеят хубаво, а после те пеят, защото са затворени в клетки. Започвам да се питам коя е онази човешка дейност, която отговаря на пеенето на канарчетата. Изглежда, мисленето. Ние сме построили тази клетка, наречена цивилизация, понеже имаме способност да мислим, а сега трябва да мислим, понеже сме хванати в собствената си клетка.Убеден съм, че все още някъде съществува един истински свят, въпросът е само как да се измъкна от клетката.

Но дали пък канарчетата ще пеят толкова много, ако им се даде възможност да живеят на открито и да летят на воля? Не зная. Но се надявам един ден да разбера.